Том Клэнси - Безпощадно

Но това бе вече минало, а то не може да се промени.

— На острова ли се връщаш, Джон? — попита Роузън.

— Да — кимна Кели. — Имам работа, за която трябва отново да се върна във форма.

— Искам да дойдеш тук за преглед след две седмици.

— Да, сър. Ще дойда — обеща Кели.

Той благодари на Санди О’Тул за грижите й и за награда получи усмивка. През изминалите осемнадесет дни тя почти му бе станала приятелка. Почти? Може би думата бе „напълно“, но сега Кели не искаше да мисли за това. Той седна зад волана и закопча предпазния колан. Не беше по сбогуванията, затова само им кимна и подкара надясно към Малбъри стрийт. За пръв път от постъпването си в болницата остана сам.

Най-после. На празната седалка до него, там, където за последен път бе видял Пам жива, лежеше голям плик. Върху него едрият почерк на Сам Роузън бе изписал: „Клинично състояние на пациента. Сметки“.

— Господи — въздъхна Кели и се насочи на запад. Сега просто гледаше колите около себе си. За Джон Кели градският пейзаж бе променен завинаги. Улиците представляваха странна плетеница от оживление и пустота. Погледът му бродеше наоколо по навик, който си бе позволил да забрави. Вниманието му привличаха хора, чието безделие изглеждаше просто поза. „Ще мине време, докато различа овчиците от овните“ — помисли си той. По улиците нямаше много коли, пък и хората надали обичаха да се мотаят без причина тук. Кели се огледа около себе си, за да се увери, че шофьорите са вперили поглед само напред, сякаш действителността около тях не съществува. До неотдавна Кели постъпваше по същия начин. Те неохотно спираха на червените светофари и здраво настъпваха газта, когато светне зелено. Явно се надяваха, че бързите им коли ще изоставят проблемите тук и неприятностите никога няма да пропълзят в кварталите на почтените хора. Картината страшно напомняше на Виетнам. Там опасностите се таяха в джунглата и хората всячески се стараеха да не ги допуснат навън. Кели разбра, че се е завърнал у дома, за да открие същата лудост и същото поражение, но в една съвсем различна обстановка. И неговата вина и глупост не бяха по-малки, отколкото на другите.

Скаутът зави наляво и се насочи на юг покрай една голяма бяла болница. Деловата част на града. Тук имаше банки, офиси, съдебни зали. Това бе почтената част на града, където почтените хора идваха спокойно през деня, а вечер бързаха да си отидат на големи групи, защото така се чувстваха по-сигурни. Полицаите в тази част съвестно вършеха работата си, защото без банкерите и другите почтени бизнесмени градът просто щеше да умре. Или нещо такова. Вероятно въпросът не бе чак на живот и смърт, а просто на бързина.

„Само два километра — каза си Кели. — Толкова малко?“ Той погледна картата. Разстоянието между хората и страховете им съвсем не бе голямо. Кели спря на един светофар. Улиците бяха прави и по тях се виждаше надалеч. Зеленото светна и той продължи.

Двадесет минути по-късно Джон завари „Спрингър“ на обичайното й място. Той събра нещата си и се качи на борда. След десет минути дизелите и климатичната инсталация работеха и Кели отново се намираше в малката си цивилизация, готов за отплаване. Въпреки че лечението бе свършило и той можеше да си позволи бира — символично количество, разбира се, колкото отново да се почувства нормално — Джон не посегна към алкохола. Чувстваше лявото си рамо неестествено стегнато, макар и през последната седмица да го бе раздвижвал. Той се поразтъпка из каюткомпанията, като правеше широки кръгове с двете ръце и стискаше зъби от болката в лявата. След упражнението Кели отново се качи на палубата, за да отвърже яхтата от кея. Мърдок излезе, облегна се на вратата на канцеларията си и се загледа към „Спрингър“, но не каза нищо. Случката с Кели бе стигнала до вестниците, макар и журналистите да бяха пропуснали да го свържат с Пам. В резервоарите на яхтата имаше достатъчно гориво и всичко работеше нормално, но никъде не се виждаше сметка за извършените от пристанищните работници услуги.

Погледнат отстрани, Кели боравеше с въжетата доста странно, тъй като лявата му ръка отказваше да се подчинява своевременно на командите на мозъка. Най-накрая всичко бе готово и „Спрингър“ потегли. Джон излезе от пристана на яхтите и се премести в рулевата рубка, откъдето можеше да управлява в прохладата на климатичната инсталация и сигурността на затвореното пространство. Едва след час, когато излезе от главния плавателен канал, Кели откъсна поглед от водата. Той изпи два тиленола — единственото лекарство, което си позволяваше да взема през последните два дни. Джон се отпусна в капитанския стол, включи автопилота и отвори плика, оставен от Сам на седалката.