Естеството на мисията само по себе си бе едно противоречие. В повечето от предишните войни падналите в боя американци бяха погребвани близо до лобните им места. Това добре личи от военните гробища във Франция и в други страни. Случаят с Виетнам бе по-различен. Хората сякаш разбираха, че никой американец не иска да остане там, без значение жив или мъртъв. Всички открити тела се обработваха близо до Сайгон и след пренасянето им в Америка претърпяваха нова процедура тук. После ги отправяха към съответния град, изпратил предимно младите мъже на смърт в далечна страна. Семействата имаха време да решат къде ще бъде погребението и съответните инструкции за всяко от идентифицираните тела очакваха току-що пристигналия самолет.
В приемащия център погребалните агенти вече посрещаха клиентите си. Армията нямаше обичай да подготвя такива специалисти в разнородните си учебни подразделения. В центъра присъстваше униформен офицер, който да потвърди самоличността и да се увери, че тялото ще отпътува към верния адрес, защото това бе задължение на армията. Присъствието му бе необходимо, макар в повечето случаи ковчезите да тръгваха запечатани. Раните, получени в боя, и пораженията от късното откриване на телата и тропическия климат, не бяха гледка за очите на семействата. В резултат точното идентифициране често бе затруднено и затова армията се отнасяше към него с цялата си сериозност.
Приемащият център представляваше огромна зала, в която можеха да се обработват едновременно много тела. Сега обаче в нея не се забелязваше такова оживление, както в миналото. Хората, работещи тук, не се свеняха от черния хумор. Някои от тях дори следяха метеорологичната прогноза за Виетнам и гадаеха в какво състояние ще пристигне товарът следващата седмица. Само миризмата бе достатъчна, за да държи любопитните настрана, затова в залата рядко се мяркаха висши офицери. Да не говорим за представители на Министерството на отбраната, които сигурно нямаше да понесат гледката. Но човек свиква с всичко и погребалните агенти определено предпочитаха тази миризма пред другите „аромати“ на смъртта. Едно от телата, принадлежащо на сержант Дуейн Кендъл, бе изпъстрено с рани. „Сигурно е стигнал само до полевата болница“ — помисли си погребалният агент. Някои от белезите ясно показваха отчаяната намеса на полевия хирург. Прорезите, които в обикновена болница щяха да предизвикат гнева на главния лекар, бяха безобидни в сравнение с пораженията, причинени от мината. „Хирургът сигурно се е опитвал да го спаси около двадесет минути“ — каза си погребалният агент и се зачуди защо не бе успял. Размерът и местоположението на прорезите подсказваха, че вероятната причина е черният дроб. Независимо от майсторството на лекаря човек не можеше да живее без него. Но по-интересен за агента се оказа белият етикет, висящ между дясната ръка и гърдите на трупа. Той съвпадаше с небрежно надрасканото име върху сандъка, в който бе пристигнал сержантът.
— Самоличността е установена — обърна се погребалният агент към капитана и сержанта, които обикаляха залата с бележници в ръце. Офицерът свери нужните му сведения с информацията в бележника, кимна и остави агента да върши работата си.
При обработването на телата се спазваше определена процедура и погребалният агент пристъпи към нея, без да бърза, но и без да се бави излишно. След минута той вдигна глава, за да се увери, че капитанът е в другия край на помещението. После дръпна конеца на шева, направен от колегата му в другия край на канала. Шевът веднага се разтвори и разкри гръдната кухина на трупа, където лежаха четири прозрачни найлонови пликчета, пълни с бял прах. Погребалният агент бързо ги прехвърли в чантата си и затвори дупката в тялото на Дуейн Кендъл. Това беше третата и последна пратка за деня. След още половин час работа над друго тяло погребалният агент приключи работния си ден. Той се качи в колата си „Меркюри кугар“ и потегли. Спря в един супермаркет за франзела и на излизане пусна няколко монети в уличен телефон.
— Да? — вдигна телефона Хенри Тъкър още на първото иззвъняване.
— Осем.
Линията прекъсна.
— Добре — каза на себе си Тъкър и остави слушалката.
Осем килограма от този. Другият му бе доставил седем, а никой от двамата не подозираше за съществуването на колегата си. Хенри организираше доставките в различни дни от седмицата. Сега, след като бе решил проблема със стоката, нещата можеха да потръгнат по-бързо.
Читать дальше