Том Клэнси - Безпощадно

Копелетата дори не бяха съхранили достойнството на тялото й, като го предпазят от опипващите мъжки погледи. Не, те искаха всички да разберат как са я наказали. Как са се наслаждавали на тялото й и са го захвърлили като леш на птиците. Пам Маден не означаваше нищо за тях. Бяха използвали живота й за собствено удоволствие, а смъртта й, — за да демонстрират арогантната си сила. Колкото важна бе Пам за него, за толкова безполезна я бяха смятали те. В съзнанието му изникна сцената със семейството на виетнамския старейшина. Нагледен урок: само посмей да ни предизвикаш, и ще си изпатиш. Другите също трябваше да разберат за мерзостта им. Те се гордееха с нея.

Кели се отпусна на леглото, изморен от принудителната почивка в болницата и напрегнатия ден. Той впери поглед в светещата лампа с надеждата да заспи и да сънува Пам, но последната му мисъл не бе за нея.

Ако неговата гордост можеше да убива, защо да не може и тяхната?!

Дъч Максуел влезе в кабинета си както обикновено в шест и четвърт. Въпреки че като помощник-главнокомандващ морските операции (Въздух) той не принадлежеше към йерархията на оперативното командване, Максуел си оставаше вицеадмирал и сегашната му служба изискваше да мисли за всеки самолет от американския флот като за собствен. На върха на купчината документи за днес лежеше сводката за въздушните операции над Виетнам през изминалия ден. „Вчера“ на практика означаваше „днес“ заради чудатостите на линията на смяна на датата. Този факт не преставаше да удивлява адмирала, въпреки че той лично бе воювал върху невидимата линия, прекосяваща Тихия океан.

Все още си спомняше добре: преди по-малко от тридесет години, наперен млад мичман с много коса по главата (макар и ниско подстригана), той бе на борда на бомбардировача F4F-4 „Уайлдкат“, излетял от самолетоносача „Ентърпрайз“. Беше се оженил съвсем наскоро. В ранното утро на четвърти юни 1942 17 17 Битката при остров Мидуей, където Япония загубва 4 самолетоносача и цвета на морската си авиация. — Б.пр. Максуел бе забелязал четири японски бомбардировача „Вал“. Те принадлежаха към крилото за въздушно нападение „Хируи“, отправило се да атакува „Йорктаун“, но се бяха изгубили. Грешният курс ги водеше към неговия самолетоносач. Още с изненадващото си изскачане иззад облаците Максуел успя да свали двата. Третият му отне повече време, но вицеадмиралът и досега помнеше отблясъците от крилата му и напразните усилия на другия пилот да го избегне. Когато след четиридесет минути кацна на самолетоносача, Максуел докладва пред невярващия поглед на ескадрилния командир за три свалени вражески самолета. По-късно оптическите мерници потвърдиха думите му. Вечерта надписът върху „официалната“ му чаша за кафе се промени от „Мечо“(прякор, който мразеше) на Дъч (Холандеца). Прозвището бе гравирано с кървавочервени букви върху порцелана и Максуел гордо го носеше и досега.

Последвалите четири бойни полета донесоха още дванадесет жертви. Така Дъч Максуел тръгна нагоре по стълбицата на кариерата. Командир на ято, на въздушно крило, на самолетоносач, на бойна група, командващ военновъздушните сили на американския тихоокеански флот и най-сетне сегашната му служба. С малко повече късмет на хоризонта щеше да изплава званието „адмирал на флота“, което надминаваше и най-смелите му мечти. Кабинетът на Максуел бе обзаведен в съответствие с поста и заслугите му. На стената, вляво от масивното махагоново бюро, висеше плакат на F6F „Хелкат“, които Максуел бе направлявал над Филипинско море и японското крайбрежие. На синия фон се виждаха изрисувани петнадесет японски знаменца, напомнящи, че вицеадмиралът също знае как се кара изтребител, и то по-добре от мнозина други. Върху бюрото си почиваше старата му чаша от „Ентърпрайз“, която вече не служеше за такива прозаични цели като пиене на кафе, а още по-малко пък като моливник.

Приближаващата кулминация в кариерата на Максуел би трябвало да заема основна част от времето му, но вместо това той спря поглед върху доклада за ежедневните загуби, изпратен от станция „Янки“. Бяха изгубени два леки бомбардировача A7-A „Корсар“. Докладът съобщаваше, че и двата самолета са от един и същ кораб и ескадрила.

— Какво е станало тук? — обърна се Максуел към контраадмирал Подулски.

— Проверих вече — отвърна Казимир. — Вероятно сблъсък във въздуха. Андерс, водачът, е бил опитен, но Робъртсън е новобранец. Явно е станало нещо, но никой не знае какво. Не са се обаждали за ракети, а са летели твърде високо за зенитна артилерия.