Том Клэнси - Безпощадно

— Шегаджия си ти, Том.

Дъглас поклати глава и погледна през прозореца.

— По дяволите, може пък наистина да е работа на Темпераментното дуо — каза раздразнено сержантът.

Миналата нощ двойката въоръжени обирджии отново бе убила. Този път жертвата бе някакъв адвокат от Есекс. Един свидетел, скрит в колата си на около петдесет метра от местопроизшествието, потвърди, че нападателите са били двама. Почти всички полицаи смятаха, че за убийство на адвокат не трябва да се носи наказателна отговорност, но този път никой не се пошегува.

— Обади ми се, когато започнеш да си вярваш — обади се тихо Райън.

И двамата мъже добре знаеха, че техният случай не е дело на Темпераментното дуо. Онези бяха просто крадци. Имаха в досиетата си по няколко убийства и на няколко пъти бяха поразходили колите на жертвите си. Но тогава ставаше въпрос за спортни коли и престъпниците вероятно бяха решили просто да се поразтикат с хубаво возило. Полицията разполагаше с беглото им описание. Но в края на краищата Дуото се занимаваше с „бизнес“, а убиецът на Памела Маден явно имаше лични сметки за разчистване. Или пък на хоризонта бе изникнал нов извратен психопат, което допълнително усложняваше и без това обърканата им работа.

— Бяхме близко, нали? — попита Дъглас. — Момичето е знаело адреси, познавало е хора и със собствените си очи е виждало какво става.

— Но не знаехме за съществуването й, докато онзи глупак не ни лиши от услугите й — каза Райън.

— Е, той вече се е запилял някъде на майната си, а ние пак сме на изходна позиция.

Дъглас взе папката и се върна на бюрото си.

Кели завърза „Спрингър“ след залез-слънце. Над главата му избръмча хеликоптер, който вероятно бе излетял по задачи от съседната военноморска база. Във всеки случай той нито закръжи, нито увисна над острова. Соленият въздух тежеше от влага. В бункера положението бе още по-зле и на климатика му трябваше цял час, за да го промени. За втори път тази година „къщата“ изглеждаше по-празна отпреди. Стаите сякаш от само себе си се разшириха без втори човек, който да ги запълва. Кели се помота петнадесетина минути. Той се въртеше съвсем безцелно, докато не се улови, че гледа втренчено дрехите на Пам. Мозъкът му прещрака и каза, че няма да намери онова, което търси. Той сгъна дрехите и внимателно ги подреди в бившия гардероб на Тиш, който можеше да принадлежи и на Пам. Най-тъжното бе, че от нея нямаше много следи. Отрязаните до коленете джинси, фланелката, няколко интимни неща, жилетка, която тя обличаше вечер, и износените обувки. Толкова малко неща, които да му напомнят за нея.

Кели седна на ръба на леглото си и се загледа в тях. Колко бе продължило всичко? Три седмици? Само толкова? Но времето не се измерваше с броя на дните. Времето просто запълваше празнините в живота, а трите седмици, прекарани с Пам, бяха много по-дълги и съдържателни от всичкото време след смъртта на Тиш. Но това бе толкова отдавна. Престоят му в болницата изглеждаше като миг, но този миг издигаше непристъпна стена между най-прекрасния период в живота му и настоящето. Кели можеше да се приближи до стената и да надникне зад нея, но не и да докосне отвъдното. Понякога животът се превръщаше в жестока игра, а спомените — в терзание, тягостно натякваме за едно бленувано бъдеще, което глупостта бе провалила. И най-лошото от всичко — огромната стена между мечтите и настоящето бе дело на собствените му ръце. Той я бе построил точно както преди малко подреди ненужните вече дрехи на Пам в гардероба. Когато затвореше очи, образът й се появяваше. Чуваше гласа й в тишината, но уханието на тялото и докосването й вече ги нямаше.

Кели се протегна и докосна жилетката. Ликът на някогашната й притежателка изплува пред очите му. Той си спомни как големите му непохватни ръце разкопчаваха копчетата в търсене на любовта. Сега жилетката бе просто прежда, изпълнена с прекалено много празнота. Тогава Кели се разрида за пръв път, откакто научи за смъртта на Пам, и действителността разтресе тялото му. Сам, затворен между бетонните стени, той извика името й с напразната надежда, че тя може отнякъде да го чуе и да му прости за глупостта, която я бе убила. Може би най-сетне бе намерила покой. Кели се помоли Бог да е разбрал, че Пам никога не бе имала шанс да докаже себе си; да е видял добротата й и да я съди милостиво. Но дали молбите му щяха да бъдат чути? Погледът му се блъскаше в бетонните стени и отново се връщаше върху сгънатите дрехи.