Том Клэнси - Безпощадно

Аритметиката бе проста. Всеки килограм имаше хиляда грама. Всеки килограм щеше да бъде размесен с безвредни съставки като например мляко на прах, което приятелите му вземаха от склад за търговия на едро. След прилежно смесване другите щяха да разпределят наркотика на по-малки дози, така че да е готов за продажба. Качеството и стремително нарастващата репутация на стоката щяха да осигурят малко по-висока цена от тази, която очакваше да получи от белите си приятели. Скоро щеше да се появи проблемът с количеството всеки предпазлив човек Тъкър бе започнал с малко апетитът идваше с яденето. А „яденето“ продължаваше да се увеличава. Пристигащите пратки с чист рафиниран хероин бяха доста по-големи, отколкото предполагаха приятелите му. На тях засега им стигаше високото качество на стоката, но постепенно щяха да научат и за количеството. Тъкър обаче въобще не възнамеряваше дори да им намеква за начина на транспортиране. Елегантността му учудваше и мия него и той често сам се поздравяваше за това. Оценките на правителството — Тъкър се интересуваше от тях — за внос на хероин от Европа (те все не можеха да решат дали връзката е „френска“ или „сицилианска“) — възлизаха грубо на един тон чист наркотик годишно. Тъкър смяташе, че това ще промени, тъй като наркотиците бяха новата вълна в американския порок. Ако той можеше да внася по двадесет килограма седмично — а неговите възможности бяха далеч по-големи, — значи сам щеше да достигне квотата от един тон, да се опасява от данъчните инспектори. Тъкър бе изградил организацията си с оглед на най-строга секретност. Първо никой от значимите хора в екипа му не се докосваше до наркотиците. Противното означаваше смърт — факт, който Хенри бе изяснил още в началото по най-простия и нагледен начин. Далечният край на веригата изискваше само шест души. Двама от тях осигуряваха наркотика от местни източници, чиято довереност бе гарантирана по обичайния начин — много пари, плащани на нужните хора. Четиримата погребални агенти във Виетнам също получаваха добри пари и бяха подбрани заради бизнесменските си качества. Най-опасният и рискован етап — транспортирането — бе поверен американската авиация. Двамата агенти в приемащия център също се отличаваха с предпазливост. Те на няколко пъти му съобщаваха, че се е наложило да оставят хероина в труповете. Това, разбира се, бе неприятно, но добрият бизнесмен е внимателен, пък и продажбите бързо компенсираха загубите. Освен това и двамата погребални агенти отлично знаеха какво ще се случи, ако опитат да продадат няколко килограма за своя сметка.

От приемащия център стоката просто трябваше да бъде пренесена до удобно място. Задачата изпълняваше доверен и добре платен човек, който нито веднъж не бе превишил ограниченията на скоростта. „Най-добре изпипана обаче — мислеше си Тъкър, докато гледаше бейзболен мач и отпиваше от бирата си — е работата в залива.“ Освен предимството на местоположението той бе успял да убеди партньорите си, че наркотикът се доставя от кораби, преминаващи през залива Чесапийк на път за балтиморското пристанище. Те смятаха хода му за изключително оригинален. Всъщност Тъкър сам докарваше стоката в залива след прибирането й от съответното място. Анджело Ворано също се бе хванал на номера и след като купи платноходката на Хенри, му предложи той лично да прибира стоката от корабите.

С малко повече късмет Тъкър можеше да сложи ръка на търговията с хероин по цялото източно крайбрежие, стига, разбира се, американците да продължават да умират във Виетнам. Трябваше обаче да се подготви и за мира, който със сигурност щеше да настъпи някой ден. Междувременно нямаше да е зле, ако помисли как да разшири мрежата си за доставка. Това, с което разполагаше в момента, наистина действаше добре и му служеше като визитна картичка пред партньорите, но остаряваше бързо. Сегашната мрежа бе твърде малка за амбициите му и скоро трябваше да бъде променена. Но не биваше да се бърза.

— Е, вече е официално — хвърли една папка на бюрото Дъглас и погледна шефа си.

— Какво имаш предвид? — попита лейтенант Райън.

— Първо, никой не е видял нищо. Второ, никой си няма и хабер за кой сводник е работила. Баща й направо ме разби, като каза, че от четири години не е говорил с дъщеря си. Приятелят й пък сякаш е ослепял за времето преди и след изстрела.

Сержантът седна.

— А кметът изгуби интерес — завърши обобщението на случая Райън.

— Виж, Ем, нямам нищо против тайните разследвания, но закъсваме с процента на разкриваемост. Ами ако при следващите повишения ме забравят?