Том Клэнси - Безпощадно

— Парашути?

— Не — поклати глава Подулски. — Дивизионният командир е видял огненото кълбо. Не е останало нищо.

— Каква е била целта им?

Отговорът бе изписан върху лицето на Каз.

— Вероятно местонахождение на автопарк. Останалите от групата са достигнали мястото и са го бомбардирали. Целта обаче не е открита.

— Значи всичко е било просто загуба на време.

Максуел затвори очи и се запита какво се е случило с двата самолета. Какво бе сгрешил човекът, определил целта? Какво въобще ставаше с флота, с кариерата му, с цялата страна?

— Не е така, Дъч. Някой е сметнал целта за важна.

— Каз, още е твърде рано за такива спорове.

— Да, сър. Командирът на авиогрупата разследва инцидента и вероятно ще вземе конкретни мерки. Ако искаш конкретно обяснение, то може би се крие в младостта на Робъртсън. Това е била втората му бойна мисия. Сигурно е бил нервен, сторило му се е, че вижда нещо, увеличил е скоростта и… По дяволите, Дъч, нима се случва за пръв път?

Максуел кимна.

— Какво друго?

— Един A-6 е свален от ракета земя-въздух северно от Хайфон. Пилотът и бордовият механик са успели да катапултират и са спасени. Ще ги наградим — докладва Подулски. — Иначе в Южнокитайско море явно е отминал един спокоен ден. В Атлантика също няма нищо интересно. В Източното Средиземноморие се забелязват признаци на оживление. Сирийците си играят с новите си МиГ-ове, но това все още не е наш проблем. Утре имаме среща с Гримън, който след това отива на Хълма, за да говори с многоуважаемите обществени слуги за програмата на F-14.

— Харесват ли ти характеристиките на новия изтребител?

— Иска ми се да сме по-млади, за да можем напълно да го оценим, Дъч — опита усмивка Каз. — Но, за бога, навремето за същите пари строяхме цели самолетоносачи.

— Прогресът не спира, Каз.

— Да, не можеш да се разминеш от прогрес — изръмжа Подулски. — Още нещо. Обадиха се от Пакс Ривър. Приятелят ти може би се е прибрал у дома. Във всеки случай яхтата му е на дока.

— И защо ми го казваш чак сега?

— Няма смисъл да насилваме нещата. Той е цивилен, нали? Сигурно спи до девет-десет часа.

— Това трябва да е приятно — усмихна се Максуел. — Някой ден и аз ще опитам.

Осем километра не са малко разстояние за разходка. За плувец те са доста. Особено пък, ако е сам. Разстоянието за сам плувец може да се превърне в огромно, ако той не е тренирал седмици наред. Кели го разбра още преди да стигне средата. Въпреки че източно от острова имаше доста плитчини и Джон можеше да се изправи и да си почине, той не спря нито веднъж и не си позволи отпускане. Промени начина на загребване, за да натовари още повече лявата си ръка, посрещайки болката като знак на подобрение. Температурата на водата бе идеална. Достатъчно хладна, за да не прегрее организма му, и достатъчно топла, за да не изчерпи енергията от тялото. На осемстотин метра от острова движенията му станаха бавни, но Кели мобилизира запасите си от сила и продължи да удря ожесточено водата. Когато докосна тинестото дъно от източната страна на остров Батарея, краката му едва се движеха. Джон усети, че мускулите му се стягат, и се насили да се изправи. Тогава видя хеликоптера. Той го бе чул на два пъти по време на плуването, но тогава не му обърна внимание. Джон имаше богат опит с хеликоптери и пърпоренето им не му правеше по-голямо впечатление от бръмченето на насекомо. Но този хеликоптер бе кацнал на острова му — нещо, далеч не толкова обичайно — и Кели се приближи до него, докато някакъв глас не се обади откъм бункерите:

— Насам, боцман!

Джон се обърна. Гласът звучеше познато и като разтърка очи, той видя бялата униформа на висш морски офицер. Впечатлението се засили от блестящите на слънцето златни сполети.

— Адмирал Максуел!

Кели се зарадва особено на компанията на този човек, но прасците му бяха целите оплескани с кал от вървенето във водата.

— Трябваше да се обадите, че ще идвате, сър.

— Опитах се, Кели. — Максуел се приближи и взе ръката му в своята. — Звъним тук от два дни. Къде, по дяволите, се беше запилял? По работа ли?

Внезапната промяна в лицето на Джон изненада адмирала.

— Не точно.

— Защо не се измиеш? Аз ще потърся сода.

Едва тогава Максуел забеляза пресните белези по врага и гърба на Кели. Господи!

За пръв път се бяха срещнали преди три години на борда на самолетоносача „Кити Хоук“. Тогава Максуел бе командващ военновъздушните сили на американския тихоокеански флот, а Кели — боцман в много окаяно състояние. Човек в тогавашното положение на Максуел не можеше да забрави тази среща. Кели току-що бе спасил екипажа на полет „Нова-едно-едно“, пилотиран от младши лейтенант Уинслоу Холанд Максуел III. Два дни промъкване из зона, твърде опасна за спасителни хеликоптери, и Кели бе измъкнал Дъч-трети, ранен, но жив. Приключението бе донесло на Кели тежка инфекция, предизвикана от заразената вода в реката. „И как — питаше се все още Максуел, как мога да се отблагодаря на човека, спасил единствения ми син?“ Тогава в болничното легло Джон изглеждаше толкова млад. В погледа му имаше същата дръзка гордост и скромност, както и у сина на адмирала. В един справедлив свят Кели щеше да получи медал за самостоятелната си мисия по реката, но Максуел дори не си бе направил труда да хаби хартията. „Съжаляваме, Дъч — щяха да кажат от главното командване, — ще ни се да ти помогнем, но няма смисъл да опитваме. Просто ще изглежда ужасно подозрително.“ И тъй, Максуел направи каквото можа.