Том Клэнси - Безпощадно

— Не го чувам за пръв път — увери го Максуел.

— „Тюлените“ ли ще се занимават с операцията?

— Все още не знаем. Кели, мога да ти дам две седмици за размисъл, докато подготвим другите аспекти на операцията.

— Как да се свържа с вас, сър?

Максуел хвърли един пропуск за Пентагона на масата.

— Никакви телефонни позвънявания, никакви писма, идваш лично.

Кели се изправи и го изпрати до хеликоптера. Когато видя приближаването на адмирала, екипажът зае местата си и започна да подготвя SH-2 „Сий спирит“ за излитане. Роторът забръмча и Джон сграбчи ръката на адмирала.

— Предателство ли провали операцията в Сонг Тай?

Максуел го погледна сепнато.

— Защо питаш?

Кели кимна.

— Току-що отговорихте на въпроса ми, адмирале.

— Не сме сигурни, боцман.

Максуел наведе глава и влезе в кабината. Когато хеликоптерът се издигна, той отново си пожела Кели да бе постъпил в офицерско училище. Момчето се бе оказало по-умно от очакванията му и адмиралът реши да поговори с бившия му командир за пълна характеристика. Освен това Максуел се зачуди как ли ще реагира Кели на една призовка за запас. Нямаше да е хубаво да измами доверието му по този начин, но умът и сърцето на адмирала бяха заети с двадесетте мъже в ЗЕЛЕН ЧИМШИР. Трябваше първо да запази тяхната вяра. Пък и Кели сигурно имаше нужда да се откъсне от личните си неприятности. Последната мисъл като че ли поуспокои Максуел.

Кели наблюдава хоризонта, докато хеликоптерът се превърна в малка точка. После се отправи към работилницата си в бункера. Предния ден си мислеше, че днес по това време тялото ще го боли, а разсъдъкът му ще е чист. Сега обаче разбра, че е точно обратното. Упражненията му в болницата се отплащаха с по-големи лихви, отколкото смееше да очаква. Все още му липсваше издръжливост, но след първоначалната болка лявото рамо бе поело натоварването изключително добре. И сега, след като обичайният период на отпадналост след тренировка бе отминал, то показваше прекрасна форма. Кели очакваше да е така през целия ден. Тази вечер щеше да си легне рано, тъй като утре го очакваха нови изморителни упражнения. Джон бе решил този път да се състезава с часовника. Адмиралът му даде две седмици. Толкова си бе дал и самият той, за да влезе във форма. Сега се налагаше да използва времето и за нещо друго.

Военноморските бази си приличат, независимо от размера и предназначението си. Те всички притежават определени атрибути. Един от тях е работилницата. В продължение на шест години остров Батарея бе служил като база на разрушители, които трябваше да бъдат поправяни и поддържани. Така че работилницата на острова разполагаше с нужните инструменти. В това отношение Кели имаше най-разнообразно оборудване, сякаш доставено по армейски сервизен каталог. Може би дори авиацията боравеше със същите пособия. Той включи фрезата и провери дали частите и смазочната й система са в изправност, за да е сигурен, че ще постигне онова, което иска.

Освен фрезата в работилницата имаше множество други инструменти. Чекмеджетата бяха пълни със заготовки — грубо обработени парчета метал, — които очакваха да бъдат приспособени за приложението им. Кели седна на един стол, за да помисли какво точно му трябва, и реши, че първо му е необходимо нещо друго. Той свали пистолета си 45-и калибър от стената, изпразни го, разглоби го и внимателно огледа затворната рама и дулото от всички страни.

— Ще ти трябва по две от всичко — каза на себе си Кели.

Той стегна затворната рама на здраво менгеме и с помощта на фрезата проби малки дупки в горната част. Машината се представи чудесно. Кели не бе завъртял дори и една четвърт оборот, когато малкият режещ нож проби закалената стомана на затворната рама. Той повтори упражнението и проби втора дупка на три сантиметра от първата. После почисти двата отвора от стружките и с това обучението му за работа с фрезата приключи. Един бърз оглед на променената затворна рама го убеди, че не е повредил нищо. Сега трябваше да пристъпи към по-сложната част.

Кели не разполагаше нито с времето, нито с инструментите, необходими за доброто изпипване на работата. Той знаеше да борави с електрожен, но му липсваше оборудването, за да изработи малките части на инструмента, от който се нуждаеше. Най-добре щеше да бъде да отиде в някоя малка леярна, но работниците там със сигурност щяха да отгатнат какво иска, а Кели не можеше да рискува. Затова той се успокои с мисълта, че доброто си остава добро, докато идеалното щеше да му донесе само главоболия, които не си заслужаваха труда.