Том Клэнси - Безпощадно

— Донесъл съм сто бона — кимна към чантата си Тони.

Привидно малката в началото операция се бе разраснала с изненадваща бързина, но първите три доставки се бяха продали чудесно. Пиаджи смяташе Тъкър за стабилен мъж, на когото можеше да се има доверие, доколкото човек въобще може да вярва на хората в този бизнес. Ако искаше да ги измами, досега щеше да го е направил. От друга страна, доставките бяха твърде големи за човек с възможностите на Хенри.

— Можеш да ги вземеш, Хенри. Струва ми се, че ти дължим още… петстотин хиляди, нали? Ще ми трябва около седмица. Съжалявам, братче, но просто ме хващаш неподготвен. Толкова пари не се събират лесно.

— Да бъдат четиристотин, Тони. Няма смисъл да изстискваме приятелите ти още от първия път. Нека да си създадем редовна клиентела.

— Значи това ще бъде нашето специално предложение — изсмя се Пиаджи и хвърли една бира към Хенри. — Сигурно в жилите ти тече италианска кръв, човече. Добре! Ще го направим както казваш.

„С какви количества всъщност разполагаш, Хенри?“ — не можеше да попита Пиаджи.

— А сега да се хващаме на работа.

Тъкър отвори първото найлоново пликче и изсипа съдържанието му в металната купа. Слава богу, че за последен път се занимаваше с тази гадост. Току-що бе направил седмата стъпка в маркетинговия си план. Отсега нататък други щяха да се занимават с тази слугинска работа. В началото, разбира се, щеше да ги наглежда. От днес обаче Хенри Тъкър заемаше полагащото му се шефско място. Докато бъркаше сместа в купата, той се поздрави за интелигентността си. Бе започнал бизнеса си по единствения правилен начин. Поемаше само добре пресметнати рискове, за да изгради организацията си из основи. Не друг, а той пръв бе оцапал ръцете си. Може би прадедите на Пиаджи бяха започнали по същия начин. Вероятно Тони бе забравил този способ и начина му на приложение, но това не засягаше Тъкър.

— Вижте, полковник, аз бях просто адютант. Колко пъти трябва да ви го казвам? Вършех всичко онова, което правят и адютантите на вашите генерали — дребна и незначителна работа.

— Тогава защо сте с такъв чин?

„Тъжно е — помисли си полковник Николай Евгениевич Гришанов, — че човек трябва да изтърпи всичко това.“ Но полковник Захариас не бе човек. „Той е враг — напомни си неохотно руснакът — и трябва да го накарам да говори.“

— Нима и при вас не е така? Някой генерал те забелязва и набързо те повишават. — Американецът замълча за момент. — Освен това трябваше да пиша речи. — Това признание не можеше да му навреди, нали?

— В нашите военновъздушни сили тази работа се върши от политическия офицер — махна с ръка Гришанов, сякаш за да прогони лъжата на пленника си.

Това бе шестнадесетата им среща. Гришанов бе единственият съветски офицер, който можеше да разпитва американците. Виетнамците явно внимателно използваха козовете си. Двадесет човека. Всички си приличаха и същевременно бяха толкова различни. Досието на Захариас твърдеше, че той е едновременно разузнавателен офицер и пилот. Бе прекарал двадесетгодишната си кариера в разучаване на системите за противовъздушна отбрана. Имаше инженерна диплома от Калифорнийския университет. Досието дори включваше наскоро издирено в университетския архив копие от дипломната му работа „Аспекти на разпространението и разпръскването на микровълни над пресечена местност“. Услугата бе свършена от някой незнаен помощник — един от тримата, осигурили сведенията му за американеца. В Съветския съюз подобна дипломна работа веднага щеше да бъде иззета като поверителна информация и Гришанов го знаеше. Тя представляваше доста оригинална разработка по проблемите на нискочестотното радарно излъчване и даваше указания как самолетите могат да го избягнат, използвайки планините и възвишенията. След три години служба в ескадрила от изтребители Захариас бил преместен във военновъздушната база „Офът“ до Омаха, Небраска. Там участвал в тренировъчни полети, свързани с военните планове на Стратегическото въздушно командване за разбиването на съветската ПВО от бомбардировачи В-52. Захариас усилено прилагал теоретичните си познания по физика в практичния свят на стратегическата ядрена война.

Гришанов не можеше да се застави да мрази този човек. Самият той боен пилот, наскоро сдал командването на полк в ПВО на СССР (съветското командване на противовъздушната отбрана) и преместен на нов отговорен пост, руският полковник по някакъв странен начин бе точна проекция на Захариас. По време на война Гришанов трябваше да спре бомбардировачите, летящи към страната му, а в мир имаше задачата максимално да затрудни проникването им в съветската ПВО. Това правеше сегашната му работа едновременно трудна и необходима. Той не бе офицер от КГБ и със сигурност нямаше нищо общо с малките кафяви диваци, които измъчваха хората. Виж, да застреляш човек, бе нещо съвсем различно, но Гришанов не можеше да причинява болка дори и на американците, които искаха да разрушат родината му. От друга страна, онези, които умееха да извличат информация, не можеха да я анализират. Нямаше да им помогнат дори предварително написаните въпроси, защото единствено очите на разпитвания издаваха правилния отговор. Ако човек е бил достатъчно умен, за да изготви плановете, той със сигурност можеше да излъже толкова убедително и авторитетно, че да заблуди почти всеки.