Том Клэнси - Безпощадно

— Ако пристигнем за петнадесет минути, ще получиш още една.

— Идеално.

Ускорението залепи Кели за седалката. През по-голямата част от пътя избягваха авеню „Уисконсин“. На един червен светофар шофьорът намери авеню „Есекс“ на картата и в крайна сметка успя да прибере и другите десет долара, като пристигна двадесетина секунди преди уреченото време.

Голямата къща се отличаваше от посестримите си в квартала и я откриха лесно. Фолксвагенът — от моделите „Костенурка“ — стоеше пред нея. Бе боядисан в ужасния цвят на фъстъченото масло, а тук-там се виждаше избилата ръжда. По-добре не можеше и да бъде. Кели изкачи тичешком дървените стъпала пред къщата и почука на вратата.

— Здравейте!

Лицето напълно се покриваше с гласа. Дамата бе около осемдесетгодишна, малка и крехка, но прекрасните й зелени очи, уголемени от дебелите стъкла на очилата, загатваха за отлетяла красота. В сивотата на косата й все още се прокрадваха руси кичури.

— Госпожа Бойд? Преди малко говорихме по телефона.

— Как се казвате?

— Бил Мърфи, госпожо — усмихна се приветливо Кели. — Днес е ужасна жега, нали?

— Бийствена — отвърна тя, като имаше предвид „убийствена“. — Изчакайте момент.

Глория Бойд изчезна и след малко се появи с ключовете. Дори придружи Джон до колата. Кели й подаде ръка, за да й помогне по стълбите.

— Благодаря, млади човече.

— Удоволствието е мое, госпожо — отвърна галантно той.

— Взехме я за внучката. Когато тя отиде в колеж, я караше Кен — осведоми го госпожа Бойд, сигурна, че Кели знае кой е Кен.

— Простете?

— Съпругът ми — каза Глория, без да се обръща. — Почина преди месец.

— Ужасно съжалявам, госпожо.

— Той боледува дълго — каза жената. Болката й не бе преминала, но тя явно се примиряваше с нея. Глория му подаде ключовете. — Ето, разгледайте я.

Кели отключи. Колата изглеждаше така, сякаш е използвана от колежанка и възрастен мъж. Седалките бяха доста износени, а едната имаше голяма драскотина, вероятно направена от остър връх на кашон или хартиен плик. Той завъртя ключа и моторът веднага запали. Дори резервоарът бе пълен. Обявата не лъжеше за това, че колата е използвана малко. На километража се виждаха изписани осемдесет хиляди километра. Кели поиска и получи разрешение да я покара малко наоколо. След една обиколка на квартала Джон реши, че колата е в ред, и я върна на чакащата собственичка.

— Откъде е дошла тази ръжда? — попита той и й подаде обратно ключовете.

— Внучката ходеше с нея на училище в Чикаго, в „Нортуестърн“, из онези ужасни заснежени улици, наръсени със сол.

— Добро училище. Ще ви помогна да се качите по стълбите.

Кели хвана ръката й и я насочи обратно към къщата. Вътре миришеше на стари хора. Въздухът тежеше от прах, който жената бе твърде уморена да изчисти, а от кухнята се носеше спарената миризма на стара храна, тъй като сега госпожа Бойд готвеше само за един човек.

— Жаден ли сте?

— Да, госпожо, благодаря. Една чаша вода ще ми дойде добре.

Когато жената влезе в кухнята, Кели се огледа. На стената висеше фотография, от която гледаше мъж, облечен с униформа с висока яка и пристегнат с колан в стил „Сам Браун“ 21 21 Английски офицер, измислил колана с портупей. — Б.пр. . Жената до него носеше тясна, почти цилиндрична бяла сватбена рокля. Имаше и други снимки, запечатали съвместния живот на Кенет и Глория Бойд. Две дъщери и син, пътешествие до брега на океана, стара кола, внуци, въобще всичко спечелено в един смислен и ползотворен живот.

— Заповядайте — подаде му чашата тя.

— Благодаря. С какво се занимаваше съпругът ви?

— В продължение на четиридесет и две години работеше в търговията. Щяхме да се местим във Флорида, но той се разболя и сега отивам сама. Сестра ми живее във Форт Пиърс. И тя е вдовица като мен. Мъжът й бе полицай… — Гласът й затрепери и точно тогава котката влезе, за да огледа госта. Това сякаш вля нови сили в госпожа Бойд. — Потеглям другата седмица. Вече продадохме къщата и във вторник ще трябва да се изнеса. Купи я някакъв симпатичен млад лекар.

— Надявам се там долу да ви хареса, госпожо. Колко искате за колата?

— Самата аз не мога да карам заради очите. Имам пердета. Където и да ходя, все някой трябва да ме придружава. Внук ми казва, че струвала хиляда и петстотин долара.

„Внук ви сигурно е адвокат, щом е така алчен“ — помисли си Кели.

— Какво ще кажете за хиляда и двеста? Ще ви платя в брой.

— В брой?

— Да, госпожо.