Том Клэнси - Безпощадно

— Ще се задоволя с една стая. Всъщност трябва ми просто място, където да оставям дрехите си — обясни Кели. — Доста пътувам.

— Търговски пътник ли сте? — попита управителят.

— Точно така. Занимавам се с инструменти. Тук съм отскоро.

Триетажната тухлена сграда бе от онези, строени за завръщащите се от Втората световна война ветерани. Дърветата около нея, изглежда, й бяха връстници. Бяха израснали достатъчно високо, за да приютяват цяла орда катерици, а широките им корони хвърляха дебела сянка над паркираните коли. Управителят го заведе в един мебелиран апартамент на първия етаж и Кели се огледа одобрително.

— Изглежда чудесно — обяви той.

Джон се завъртя и хвърли поглед на мивката и водопроводните тръби. Очевидно използваните мебели изглеждаха в добро състояние. На прозореца се виждаше дори климатична инсталация.

— Имам и други…

— Тази ме устройва. Колко искате?

— Сто седемдесет и пет месечно. Освен това трябва да ми оставите депозит за един месец.

— А разноските?

— Можете да ги плащате сам или пък да го предоставите на нас. Някои от наемателите ни предпочитат втория начин. Ще ви излиза средно по около четиридесет и пет долара месечно.

— По-лесно ще е да плащам една вместо две или три сметки. Значи така. Сто седемдесет и пет плюс четиридесет и пет…

— Двеста и двадесет — обади се услужливо управителят.

— Четиристотин и четиридесет — поправи го Кели. — Нали искахте едномесечна предплата? Мога да ви платя с чек, но банката не е в града. Все още не съм си открил сметка тук. Какво ще кажете за пари в брой?

— Няма никакъв проблем — увери го управителят.

— Чудесно. — Кели извади портфейла си и отброи сумата, но после спря. — Ще ви дам шестстотин и шестдесет. Нека бъдат три месеца, ако нямате нищо против, разбира се. Само че ще ви помоля за разписка.

Услужливият управител извади един кочан от джоба си и веднага написа сметката.

— А мога ли да ползвам телефон? — попита Кели.

— Ако желаете, ще ви прекараме още следващия вторник. Трябва обаче да оставите депозит и за него.

— Моля ви, погрижете се за това — подаде още пари Кели. — Багажът ми все още не е пристигнал. Откъде мога да си взема чаршафи и разни други дреболии?

— Днес не работи почти нищо, но утре ще имате голям избор.

Кели погледна голия матрак. Буците личаха отдалеч.

— Е, спал съм и на по-лоши легла — вдигна рамене той.

— Ветеран ли сте?

— Морски пехотинец — отвърна Джон.

— И аз бях такъв — отвърна изненадващо управителят. — Нали няма да ни създавате проблеми?

Лично той не очакваше, но собственикът настояваше въпросът да бъде задаван. Кели му отвърна с успокоителна глуповата усмивка.

— Разправят, че доста хъркам.

След двадесет минути Кели пътуваше с едно такси към центъра. Той слезе на пенсилванската гара, откъдето хвана първия влак за Вашингтон. Ново такси го откара на яхтата му. Когато се смрачи, „Спрингър“ вече пътуваше надолу по Потомак. „Всичко щеше да е къде-къде по-лесно, ако имаше поне един човек, който да ми помага“ — помисли си Джон. Губеше толкова много време в излишно размотаване. Нима бе излишно? Може би не. Докато пътуваше, Кели не спираше да мисли, а това бе не по-малко важно от физическата подготовка. Пристигна у дома си точно преди полунощ след шест часа усилени размишления и планиране.

Въпреки прекарания в непрестанно движение уикенд време за губене нямаше. Кели събра дрехите си, повечето от които бе купил в покрайнините на Вашингтон. Чаршафи щеше да си вземе в Балтимор. Храна също. Колтът му бе завит в стари парцали заедно с две кутии амуниции. Смяташе, че няма да има нужда от повече, пък и патроните тежаха. Докато изработваше още един заглушител, Кели прехвърли наум плановете си. Намираше се в чудесна форма, почти толкова добра, колкото и във Виетнам, и бе стрелял ежедневно. „Мерникът ми е по-добър от всякога“ — мислеше си той, докато вършеше работата си почти механично. В три сутринта новият заглушител бе готов и изпробван. Половин час по-късно „Спрингър“ вече плаваше на север. След Анаполис щеше да си позволи няколко часа сън.

Нощта бе самотна. По небето пробягваха откъслечни облаци и умът му заблужда, докато Кели отново не се концентрира. Той вече не бе мързелив цивилен, но въпреки това си позволи една бира, докато обмисляше различните варианти. Какво бе забравил? Успокоителният отговор гласеше, че не се сеща за нищо такова. По-неприятната мисъл бе, че все още знае твърде малко. Били имаше червен спортен плимут. Някакъв негър на име Хенри. Знаеше къде действат. И нищо повече.