Том Клэнси - Безпощадно

— Да, затова…

— Но как може? Океанът е на хиляди километри, освен това между тях има планини, нали? — Гришанов не даде на американеца време да отговори. — Аз съм ходил на Каспийско море. Дори известно време работих там по разпределение в една база. То не е солено. Но вашето езеро е. Колко странно!

Руснакът изгаси цигарата си.

Захариас леко наклони глава.

— Не съм сигурен, не съм геолог. Предполагам, че е останало от праисторически времена.

— Вероятно е така. Там има и планини, нали?

— Планината Уасач — потвърди Захариас с несигурен глас.

„Проклетите виетнамци — помисли си Гришанов, — дават на пленниците си храна, която дори и прасетата ще ядат само за да не умрат от глад.“ Той се зачуди дали диетата е замислена с някаква определена цел, или просто е резултат на варварство. Дори политическите затворници в Гулаг се хранеха по-добре. От друга страна, диетата на американците отслабваше съпротивителните сили на организма им и ги затъпяваше до такава степен, че опитите им за бягство бяха предварително обречени на неуспех. Те просто нямаха сили. Нещо подобно бяха правили и фашистите със съветските военнопленници. Нечовешко или не, това засега работеше в полза на Гришанов. Съпротивата, без значение физическа или психическа, изискваше енергия, а по време на продължаващите с часове разпити тези мъже губеха силите си. Гришанов виждаше как решителността им се изпарява, защото тялото изсмукваше силите, необходими да я поддържат. Малко по малко руснакът се учеше. Губеше много време, но постепенно разбираше как да прониква в мозъците на съвършено различни от него хора.

— Сигурно е чудесно за ски?

Захариас премигна насреща му, сякаш въпросът го бе пренесъл на друго място и в друго време.

— Така е.

— Виж, тук не става за ски, полковник. Аз обичам да карам из степта. Така си почивам, пък и натоварвам тялото си. Навремето имах дървени ски, но на последното място, където служих, един старшина ми направи стоманени от самолетна стомана.

— Стоманени?

— Неръждаема стомана. По-тежка е от алуминия, но е по-гъвкава и я предпочитам. Направи ги от крило на нашия нов проект Е-266.

— Какво е това? — попита Захариас, който не знаеше нищо за новия МиГ-25.

— Вашите го наричат „Фоксбат“. Много е бърз и се приближава до вашия бомбардировач В-70.

— Но ние вече не ги правим — възрази Захариас.

— Знам. Но вашият проект бе доста добър. Когато се върна у дома, ще поема командването на първия полк от тях.

— И защо ще правите изтребители от неръждаема стомана?

— Тя издържа на аеродинамичното загряване доста по-добре от алуминия — обясни Гришанов. — Освен това от бракуваните стават чудесни ски. — Сега вече Захариас изглеждаше напълно объркан. — Как мислите, кое ще е по-добро? Нашите стоманени изтребители или вашите алуминиеви бомбардировачи?

— Предполагам, че зависи от… — започна Захариас и внезапно замръзна. Той погледна гузно човека срещу себе си, но после в очите му се появи предишната решимост.

„Избързах“ — помисли си разочаровано Гришанов.

Беше притиснал жертвата си твърде рано. Този човек бе смел. Достатъчно, за да закара самолета си в „центъра“ — по американския жаргон — над осемдесет пъти. Достатъчно, за да се съпротивлява дълго. Но Гришанов разполагаше с много време.

ФОЛКСВАГЕН. 1963. МАЛКО ИЗПОЛЗВАН…

Кели пусна монета в телефона и набра номера от обявата. Беше жарък съботен ден, в който горещината и влажността сякаш се бореха за рекорд. Джон се гневеше на глупостта си. Някои неща бяха толкова очевадни, че човек не ги забелязваше, докато не блъсне и разкървави носа си в тях.

— Ало? Обаждам се във връзка с обявата за колата… точно така — каза Кели. — Ако искате, още сега… Добре, след около петнадесет минути. Чудесно, благодаря ви, госпожо. Тръгвам. Довиждане.

Той окачи слушалката. Поне едно нещо щеше да се получи. Кели се намръщи. „Спрингър“ бе завързана на един от кейовете по река Потомак. Трябваше да си купи нова кола, но как щеше да стигне дотам? Ако отидеше със старата, нямаше да може да върне и двете обратно. Мисълта му се стори толкова забавна, че той се засмя на глас. Съдбата се появи в образа на празно такси, което му позволи да удържи думата си пред старата госпожа.

— Авеню „Есекс“ 4500 — каза той на шофьора.

— Къде пък е това?

— В Бетесда.

— Ще се поохарчиш, братче — забеляза шофьорът и зави на север.

Кели му подаде десетдоларова банкнота.