Том Клэнси - Безпощадно

Да не би да се оплакваш? — попита Тъкър. — Какво ти става, не можеш ли да се справиш?

— Хенри, ще се справя с всичко, което докараш — отвърна Пиаджи, леко объркан от арогантността на съдружника си. Какво ли щеше да последва?

— Ще останем тук цели три дни! — изхленчи на свой ред Еди Морело.

— Страх те е да оставиш женичката си толкова дълго сама ли? — присмя му се Тъкър.

Той вече бе решил, че Еди ще е следващият. Морело и без това нямаше чувство за хумор. Лицето му почервеня.

— Виж, Хенри…

— Спокойно, да не се караме — намеси се Пиаджи. После хвърли поглед към осемте килограма стока на масата пред него и се обърна към Тъкър: — Иска ми се да знам откъде го вземаш.

— Разбира се, че ти се иска, Тони, но вече говорихме за това. Ще се оправиш ли?

— Не забравяй, че хванеш ли се веднъж на хорото, няма пускане. Хората започват да разчитат на теб. Ако изведнъж спреш доставките, ще се почувстваш като дресьор, останал без захарчета в клетката на мечките.

Мозъкът на Пиаджи вече щракаше. Той имаше доста контакти в Ню Йорк и Филаделфия — предимно млади хора като него, уморили се да работят за разни старомодни мустакати чичковци. В този бизнес можеха да се изкарат ужасно много пари. Пиаджи се чудеше до какви източници има достъп Хенри. Бяха започнали едва преди два месеца с два килограма. Те имаха качеството на най-доброто „сицилианско бяло злато“, но го биеха с двойно по-ниска цена. Пък и за доставките се грижеше не той, а Хенри, което правеше сделката двойно по-привлекателна. И не на последно място мерките за сигурност на Тъкър определено впечатляваха Пиаджи. Хенри не беше от онези тъпаци с големи планове и малко мозък. Той беше олицетворение на бизнесмена — спокоен и професионален. „Въобще човек, с когото си заслужава да бъдеш съдружник“ — помисли си Пиаджи.

— Запасите ми са достатъчно солидни. Те са моя грижа, paisan. 19 19 Земляк (ит.). — Б.пр.

— Добре — кимна Тони. — Има обаче един проблем. Ще ми трябва известно време, за да събера мангизи за толкова солидна доставка. Трябваше да ме предупредиш, братче.

Тъкър се засмя.

— Не исках да те плаша, Антъни.

— Разбрахме ли се за парите?

Кимване и втренчен поглед.

— Знам, че си стабилен.

Това беше разумно. Пиаджи нямаше да пропусне възможността да осигури постоянни доставки на клиентите си. Дългосрочната перспектива за стабилен приход не бе за пренебрегване. Анджело Ворано можеше и да не го схване, но той бе послужил само като свръзка между Хенри и Тони. Пък и Ворано вече се бе превърнал в рачешки изпражнения.

— Стоката същата ли е както преди? — попита Морело и ядоса и двамата.

— Еди, да не си мислиш, че човекът ще ни се доверява за парите и в същото време ще се опитва да ни прецака? — попита Пиаджи.

— Господа, позволете да ви обясня нещо. Разполагам с големи запаси от добра стока. Откъде и как я вземам, си остава моя работа. Имам дори територия, по която не искам да се мотаете, но засега се разбираме добре и се надявам, че ще продължим в същия дух.

И двамата италианци кимнаха. Еди едва помръдна глава, но Тони го погледна с уважение и разбиране. Пиаджи му отговори по същия начин:

— Имаш нужда от дистрибутори и ние можем да решим проблема ти. Не искаш да се мяркаме във владенията ти — чудесно, нямаме нищо против.

Беше време за следващия ход.

— Не съм стигнал дотук, защото съм глупав. Днес за последен път участвате в този етап от бизнеса.

— Какво имаш предвид?

— Морските екскурзии свършиха. Повече няма да се занимавате с материала.

Пиаджи се усмихна. Това беше четвъртото му идване тук и нямаше желание за нова работа.

— По този въпрос нямаш никакви проблеми. Мога да прибирам стоката откъдето поискаш.

— Ще отделим стоката от парите. Трябва да работим като бизнесмени — каза Тъкър. — Все едно че се разплащаме на кредит.

— Стоката трябва да идва първа.

— Става, Тони. Подбери доверени хора. Идеята ми е двамата с теб да се оттеглим възможно най-далеч от наркотиците.

— Хората могат да се издънят и да проговорят — обади се Морело. Той чувстваше, че е изключен от разговора, но не беше достатъчно умен, за да разбере какво означава това.

— Не и моите — отвърна спокойно Тъкър. — Моите хора си знаят работата.

— Значи си бил ти? — направи връзката Пиаджи и получи кимване. — Харесвам стила ти, Хенри. Следващия път бъди по-внимателен.

— Цели две години подготвях почвата и пръснах сума пари. Искам всичко да продължи възможно най-дълго и вече не поемам повече рискове от необходимото. И така, кога ще можеш да ми платиш за тази доставка?