Том Клэнси - Безпощадно

— Разкажи ми нещо за себе си.

— Кели, сър. Джон Т. Боцман…

— Не — бе го прекъснал Максуел. — На мен повече ми приличаш на главен боцман.

Адмиралът бе останал на „Кити Хоук“ още три дни, уж да инспектира бойните полети. Истинското му желание бе да наглежда ранения си син и спасилия го „тюлен“. Той бе присъствал на получаването на телеграмата, с която съобщаваха за смъртта на бащата на Кели — пожарникар, починал от сърдечен удар по време на пожар. И сега явно отново се появяваше в тежък за Джон момент.

След душа Кели се появи облечен с тениска и шорти. Тялото му издаваше умора, но в погледа му блестеше решителност.

— Много ли плува, Джон?

— Почти осем километра, сър.

— Добре си поработил — забеляза Максуел и подаде кутия кока-кола на домакина си. — Вземи да се поохладиш.

— Благодаря, сър.

— Какво се е случило? Онзи белег на рамото ти е почти пресен.

Кели набързо разказа историята си като войник на войник, защото въпреки различията във възрастта и чиновете двамата си приличаха. Дъч Максуел за втори път се почувства като баща на човека пред себе си.

— Това е голям удар, Джон — забеляза тихо адмиралът.

— Да, сър — отвърна Кели и сведе поглед, защото не знаеше какво точно трябва да каже. — Не ви благодарих за писмото… когато Тиш почина. Това беше много благородно от ваша страна, сър. Как е синът ви?

— Пилотира 727 за „Делта“. Всеки момент очаквам да стана дядо — каза доволно адмиралът и едва тогава осъзна колко болезнени може да са се сторили думите му на този млад, самотен човек.

— Прекрасно! — успя да се усмихне Кели. Най-сетне нещо хубаво. Някакъв положителен резултат от усилията му. — Какво ви води тук, сър?

— Искам да поговорим за нещо.

Максуел отвори папката си и разгърна първата от няколкото карти на масичката. По-младият мъж изръмжа:

— Аха, спомням си мястото. — Погледът му пробягна по нарисуваните на ръка символи. — Секретна информация, сър.

— Това, за което ще говорим, боцман, е изключително поверително.

Кели се огледа. Адмиралите винаги пътуват с адютанти. Ролята обикновено се изпълнява от млад лъскав лейтенант, който носи куфарчето на шефа си, показва му откъде да мине, занимава се с паркирането на колата и въобще върши неща, които обикновено са под достойнството и на старшина. Внезапно Кели разбра, че освен екипажа на хеликоптера, който сега се мотаеше наоколо, вицеадмирал Максуел е сам. Това беше много странно.

— Защо избрахте мен, сър?

— Ти си единственият човек в страната, който има лични впечатления от местността.

— И ако сме разумни, и за в бъдеще ще бъде така.

Кели нямаше приятни спомени от онова място. Двуизмерната карта веднага предизвика в съзнанието му триизмерни картини.

— На какво разстояние си стигал нагоре по реката, Джон?

— Някъде дотук — посочи Кели. — Първия път пропуснах сина ви, затова се върнах и го прибрах оттук.

„Съвсем не е зле“ — помисли си Максуел. Боцманът се бе движил примамливо близо до сегашната цел.

— Този мост вече не съществува. Атакувахме го шестнадесет пъти, но в края на краищата падна в реката.

— Знаете какво означава това, нали? Сигурно са направили брод или подводни мостове. Искате съвет как да ги разрушите, така ли?

— Не, от това няма смисъл. Целта е тук — посочи червената точка на картата Максуел.

— Доста далечко. Какво е това?

— Боцман, когато си се уволнил, са те зачислили във флотския запас — каза умолително Максуел.

— Чакайте малко, сър!

— Спокойно, синко, не те викам в запас. — „Все още“ — добави мислено адмиралът. — Направили са ти инструктаж за секретност.

— Да, всички го минахме заради…

— Тук става въпрос за нещо по-важно от строго секретни сведения.

Максуел обясни защо и извади другите карти от папката си.

— Копелета такива… — Кели вдигна поглед от снимките. — Искате да отидете там и да ги измъкнете както при Сонг Тай 18 18 Затвор за американски военнопленници, нападнат неуспешно през 1970 г. в опит да бъдат освободени задържаните там. — Б.пр. ли?

— Какво знаеш за това?

— Просто, че на операцията е бил даден ход — обясни Кели. — Обсъждахме го помежду си в частта. Момчетата от специалните подразделения могат да извършат чудеса, но…

— Да, но там нямаше никой. Този човек — посочи една от снимките Максуел — със сигурност е полковник от ВВС. Кели, не трябва никога да повтаряш думите ми.

— Разбирам ви, сър. Как смятате да го направите?

— Все още не сме решили. Ти знаеш нещо за района и искаме да чуем информацията ти, преди да обсъдим възможностите.