Том Клэнси - Безпощадно

„Ще се старая, сър“ — помисли си Шарън с вперен в залязващото слънце поглед. Той дори не обърна внимание на момчетата от бреговата охрана, които слагаха белезници на заподозрените и четяха конституционните им права от обвити в найлон листи. Новото преживяване очевидно им харесваше. Шарън също се забавляваше.

„Къде са проклетите хеликоптери?“ — запита се Кели.

Всичко, свързано с тази скапана мисия, миришеше на гнило от самото начало. Обичайният му партньор Пикет бе повален от остър пристъп на дизентерия и не можеше да се вдигне от леглото. Наложи се Кели да тръгне сам. Подобно развитие на нещата въобще не му харесваше, но мисията бе много важна. Трябваше да обходят всички забутани селца и дори колибите. И така той тръгна сам. Придвижваше се извънредно внимателно по протежението на вонящата бара, която според картата трябваше да е река. Кели обаче имаше друга представа за реките и не можеше да възвеличае така помийния канал, покрай който се движеше.

И скапаняците бяха дошли именно в тези колиби.

„ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ — помисли си Кели, целият слух и зрение. — Кой ли тъпак е измислил това име?“

ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ бе кодовото название на северновиетнамския боен политотряд или както там се наричаше. Момчетата от неговата част им викаха по няколко други не особено ласкателни начина. Те със сигурност не приличаха на квесторите, които се появяваха по изборите в Индианаполис. Не, тези хора бяха обучавани в Ханой как да печелят сърца и умове.

Старейшината, вождът, кметът, въобще предводителят на хората от колибите бе твърде смел, за да заслужи прозвище, различно от „глупак“. В момента той плащаше за глупостта си пред скрития на безопасно разстояние боцман Дж. Т. Кели. Отрядът бе пристигнал в 01:30, за да изкара много бързо и почти културно хората от схлупените им къщурки. Селяните се събраха на малкия площад, където вече ги чакаха набеденият герой заедно с жена си и трите си дъщери. И петимата седяха в праха с болезнено извити и вързани зад гърба ръце. Майорът от северновиетнамската армия, който предвождаше ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ, покани всички да седнат. Силният му глас достигна до укритието на Кели на около двеста метра от мястото. Селцето имало нужда от урок, показващ глупостта от противопоставянето на народното освободително движение. Те не били лоши хора, а просто заблудени и той се надявал, че този ясен урок ще им покаже грешките и ще ги вкара в правия път.

Започнаха със съпругата. Тя им отне десет минути.

„Трябва да направя нещо!“ — каза си Кели.

„Те са единадесет, идиот такъв.“ И макар че майорът бе садистично копеле, останалите десет войници надали проявяваха желязна партийна дисциплина. По-скоро ги бяха подбрали заради опита, доказаните качества и боеспособността им. Все пак те бяха предани на делото си до такава степен, че Кели не вярваше на очите си. На всяка цена обаче трябваше да се съобразява с този факт.

Къде се мотаеше скапаното подкрепление? Беше се обадил още преди четиридесет минути, а базата бе само на двадесет минути с хеликоптер. Нали искаха да хванат майора. Войниците също можеха да се окажат полезни, но майорът им трябваше жив. Той знаеше местонахождението на местните политически лидери. По-точно на спасилите се от вихрения набег на морските пехотинци преди шест седмици. Операцията на северновиетнамците може би бе именно в отговор на нападението. Приближаването им в такава близост до американската база сигурно значеше: „Все още не сте ни ликвидирали и никога няма да успеете да го сторите.“

„И може би имат право“ — помисли си Кели. Тези разсъждения обаче нямаха нищо общо с тазвечерната му задача.

Най-голямата дъщеря бе на около петнадесет години. Установяването на възрастта на дребничките, измамно крехки виетнамки бе трудна работа. Занимаваха се с нея вече двадесет и пет минути, а тя все още бе жива. Писъците й се разнасяха надалеч и ръцете на Кели толкова силно стискаха неговия CAR-15, че ако се бе замислил, сигурно щеше да се разтревожи, че ще счупи нещо.

Десетте войници с майора съвестно изпълняваха задълженията си. Двама стояха неотлъчно до шефа си, но се сменяха, така че всички да успеят да участват във вечерното забавление. Най-сетне един от войниците довърши момичето с ножа си. Следващата дъщеря бе около дванадесетгодишна.

Кели напрегнато се ослушваше и се молеше да чуе отчетливия шум от перките на хеликоптера. Ушите му обаче долавяха други звуци. Тътена от 155-милиметровите оръдия от военноморската база на изток и шума от самолетите някъде високо в небето. Пронизителните писъци на детето се чуваха все така ясно. Въпреки това противниците си оставаха единадесет. Дори Пикет да беше с него, шансовете им щяха да са нищожно малки. Кели разполагаше с автомата си CAR-15 и четири резервни пълнителя, с по тридесет патрона всеки, които чинно лежаха на местата си. Имаше още четири гранати и две димки. Най-смъртоносното му оръжие бе радиото, но той вече го бе използвал два пъти. И в двата случая получи заповед да кротува и уверение, че подкреплението пристига.