Том Клэнси - Безпощадно

На онези в базата им бе лесно да си кротуват, нали?

Не повече от дванадесет години. Твърде малка за подобно нещо. „За това няма възраст“ — каза си Кели. Сам обаче не можеше да промени нищо. Освен това нямаше смисъл просто да прибави смъртта си към тази на виетнамското семейство.

Как можеха да го правят? Нима не бяха мъже, воини, професионални войници като него? Нима задачата им бе толкова важна, че да забравят човещината си? Пред очите на Кели се разиграваше невъзможна сцена. Не, това не можеше да бъде. Но въпреки това се случваше. Тътенът на далечната артилерийска канонада, сипеща огън върху вероятен път за доставки, все тъй долиташе до него. Шумът от самолетите над главата му също не секваше. Те вероятно бомбардираха гори, в които нямаше нищо, защото повечето им операции се заключаваха именно в това. А врагът бе тук, необезпокояван от никого. Тези селяни бяха заложили живота си на губеща карта и може би сега майорът си мислеше, че проявява милост, като убива само едно семейство по доста показателен начин, вместо да изтреби цялото село. Но, от друга страна, мъртвите не говорят, а той сигурно искаше тази история да се разчуе. Хората му умееха да използват ужаса, и то доста добре.

Времето едновременно тътреше крака и галопираше. Дванадесетгодишната притихна и войниците я захвърлиха настрана. През бинокъла Кели видя, че третата — последна — дъщеря е осемгодишна. Арогантните изроди накладоха огън. Не можеха да си позволят някой да пропусне представлението, нали?

Осемгодишна. Дори гърлото й не бе достатъчно голямо, за да вика силно. Кели изгледа смяната на часовите. Двамата войници се приближиха до огъня. Сега щяха да получат полагаемата им се награда, защото те, за разлика от него, не можеха да прекарат отпуската си в Тайван. Най-близкият до Кели войник все още не бе имал възможност да опита силите си и вероятно щеше да остане на сухо. Старейшината нямаше достатъчно дъщери или пък клетникът се бе издънил пред майора. Но каквато и да бе причината, обстоятелството явно не му допадаше. Войникът не откъсваше поглед от сцената, в която участваха другарите му. Може би следващия път… сега поне щеше да гледа и… Войникът не откъсваше поглед от огъня, забравяйки задълженията си за пръв път тази вечер.

Преди да разбере какво прави, Кели вече бе на половината път. Той пълзеше възможно най-бързо, подпомаган от мократа земя. Пълзеше съвсем ниско. По-близо, по-близо. Стоновете, долитащи откъм огъня, привличаха цялото му същество като магнит.

„Трябваше да го направиш по-рано, синко.“

„Тогава нямаше как.“

„А сега има, така ли?“

И тогава се намеси провидението под формата на шум от хеликоптер — може би повече от един, — долитащ от югозапад. Кели го долови пръв и внимателно се изправи зад войника с изваден нож в ръка. Той го заби в основата на черепа, където свършваше гръбначният стълб. На някаква лекция го бяха учили, че мястото се казва „медула“. Все още никой не бе чул хеликоптерите. Кели завъртя ножа си като отвертка, а дланта му запуши устата на войника. Методът проработи. Тялото се отпусна безжизнено и Джон внимателно го постави на земята. Не че изпитваше добри чувства към него, а просто не искаше да вдига шум.

Но шумът не закъсня. Хеликоптерите вече бяха твърде близо. Усетил опасността, майорът вдигна поглед и обърна глава на югозапад. Той изкрещя някаква заповед на хората си, след което стреля в главата на детето веднага щом войникът му се махна от него.

На северновиетнамците им трябваха само няколко секунди, за да се съберат. Майорът бързо преброи хората си и установи, че един липсва. Той погледна в посоката на Кели, по заслепените му от дългото взиране в огъня очи успяха да доловят само някакъв странен оттенък във въздуха.

— Едно, две, три — прошепна на себе си Кели, след като изтегли предпазителя на една от гранатите.

Войниците в неговата част сами правеха запалките си, защото въобще не бяха сигурни в уменията на фабричните работници. Техните изгаряха точно за пет секунди. На „три“ гранатата излетя от ръката на Кели. Огънят хвърли отблясъка си върху метала. Мятането бе перфектно и бомбата се приземи почти в центъра на кръга от войници. Кели вече се бе проснал по очи на земята. Той чу предупредителният вик точно секунда след като бе станало твърде късно за него.

Гранатата уби или рани седем от десетте войници. Кели се изправи и три изстрела на автомата му повалиха първия от оцелелите. Джон въобще не спря да погледне резултата от изстрелите, защото това бе професия, а не хоби. Майорът лежеше ранен и се опитваше да насочи пистолета си към него. Пет нови изстрела го отказаха. Смъртта му превърна нощта в успех за Кели. Сега трябваше само да оцелее. Беше извършил глупост и вече не можеше да разчита само на предпазливостта.