Том Клэнси - Безпощадно

— Да — отвърна Кели и я покани да влезе първа в асансьора.

— Но пациентът си ти — възрази сестрата.

— Ти пък си дама — настоя той. — Съжалявам, но така са ме учили.

„Кой е този човек?“ — запита се Санди. Тя се грижеше за доста хора, но професорът бе наредил да отделя специално внимание на Кели. Е, думите му не прозвучаха като заповед, но „предложенията“ на доктор Роузън бяха такива, тъй като тя го уважаваше като приятел и като специалист. В началото Санди бе заподозряла, че отново се опитват да я сватосват, но пациентът все още не бе преодолял болката от загубата. Сестра О’Тул също страдаше, макар и да не показваше мъката си. Какъв странен човек! В някои отношения бе точно копие на Тим, но много по-предпазлив и затворен от него. Този мъж бе странна смесица от нежност и строгост. Санди добре помнеше видяното преди седмица, но оттогава не бе забелязала и намек на нещо подобно. Отнасяше се към нея с уважение и добронамереност. Не си бе позволил и една забележка към тялото й, както правеха останалите пациенти. Беше толкова нещастен и същевременно така устремен към целта си. Полагаше огромни усилия да оздравее час по-скоро. Не си позволяваше никакво отпускане. И как се връзваха с всичко това добрите обноски?

— Кога ще ме изпишат? — попита Кели с привидно безгрижен глас.

— След още седмица — отвърна О’Тул и излезе от асансьора. — Утре ще свалим превръзката на ръката.

— Наистина ли? Сам не ми е казвал. Значи пак ще мога да си служа с нея?

— В началото ще боли — предупреди го сестрата.

— По дяволите, Санди, та тя и сега ме боли — засмя се Кели. — В крайна сметка май ще изкарам някаква полза от тази болка.

— Лягай — нареди сестрата.

Преди да успее да възрази, Кели бе с термометър в ръката, а Санди мереше пулса му. После измери и кръвното налягане. Цифрите, които записа в картона, бяха: 36,7; 64 и 105/60. „Последните две са доста странни“ — помисли си тя. Каквото и да мислеше за пациента си, едно бе сигурно — той бързо възвръщаше формата си. Тя се зачуди закъде ли се е разбързал.

„Още една седмица — помисли си Кели, след като сестрата излезе. — Трябва да накарам проклетата ръка отново да се размърда.“

— Е, какво, имате ли нещо за нас? — попита Максуел.

— Добри и лоши новини — отвърна Гриър. — Хубавото е, че противникът не разполага с голям брой редовни сухопътни войски в близост до целта. Открихме три батальона. Двата се подготвят за прехвърляне на юг. Третият току-що се е върнал от фронта. Доста е разнебитен и е в процес на реорганизация. Няма да разполага с тежко оръжие. Всичките им моторизирани части са далеч от това място.

— А лошата новина? — попита адмирал Подулски.

— Не се ли сещаш? По крайбрежието имат достатъчно далекобойни батареи, за да накарат небесата да почернеят. Разполагат с ракетни установки SA-2 тук, тук и може би тук. Опасно е за изтребители, Каз. Що се отнася до хеликоптерите… Един-два спасителни сигурно ще минат, но изпращането на нещо по-голямо крие рискове. Вече сме обсъждали въпроса по време на ЖАЛОН, не помниш ли?

— Но мястото е само на петдесетина километра от брега.

— Пътят ще им отнеме петнадесет-двадесет минути, ако летят по права линия. А те няма да успеят да го направят, Каз. Разгледах картите лично. Най-добрият маршрут, който открих — това е по твоята част, Каз, но и аз разбирам нещо — ще им отнеме двадесет и пет минути. Аз обаче не бих го преминал през деня.

— Можем да разчистим коридор с В-52 — предложи Подулски. Той не се отличаваше с голяма проницателност.

— Останах с впечатление, че не искате да се вдига много шум — забеляза Гриър. — Вижте, най-лошото от всичко е, че никой не гори от нетърпение да види плана ни в действие. ЖАЛОН се провали…

— Не беше по наша вина! — възрази Подулски.

— Знам, Каз — отвърна меко Гриър. Подулски се палеше лесно.

— Трябваше да стане — изръмжа Каз.

Тримата мъже се наведоха над снимките. Бяха общо седем — две от спътник, две от SR-71 „Блакбърд“ и три, направени съвсем наскоро от „Бъфало Хънтър“. Лагерът представляваше квадрат с площ от двеста квадратни метра. Сякаш бе прекопиран от някой източноевропейски справочник за строеж на секретни съоръжения. На четирите ъгъла имаше разположени десетметрови вишки. Всяка от тях бе с ламаринен покрив, който да предпазва северновиетнамските леки картечници от дъжда. В заграденото пространство се виждаха три големи и две малки постройки. Някоя от големите по всяка вероятност приютяваше двадесет американски офицери с чин, не по-малък от подполковник. Това беше специален лагер.