Том Клэнси - Безпощадно

— Какво правехте по това време?

— Наблюдавахме. Вижте, вие сте говорили с лейтенант Алън, нали?

— Точно така — кимна Дъглас.

— Пам е била свидетелка на убийство. Водех я да говори с Франк.

— Продължавайте.

— Била е свързана с пласьори на наркотици. Видяла ги е да убиват едно момиче. Казах й, че трябва да направи нещо. Бях любопитен да видя как изглежда мястото — каза Кели с монотонен глас, като продължаваше да се самообвинява, докато спомените се въртяха пред очите му.

— Имена?

— Не си спомням — отвърна Кели.

— Хайде — подкани го Дъглас и се наклони напред, — все трябва да ви е казала нещо!

— Не съм я разпитвал подробно. Мислех си, че това е ваша работа… исках да кажа на Франк. Тази нощ трябваше да се срещнем с него. Всичко, което знам, е, че става въпрос за група пласьори на наркотици, които са използвали жени за нещо.

— Това ли е всичко?

Кели го погледна право в очите.

— Да. Не е много полезно, нали?

Дъглас изчака няколко секунди, преди да продължи. Явно нямаше да направи очакваните важни разкрития във връзка с един заплетен случай. Сега трябваше отново да лъже и за да му е по-лесно, започна с една истина:

— В западната част на града действат двама крадци. Знаем само, че са цветнокожи и със среден ръст. Обикновено използват рязана пушка. Специализирали са се в ограбването на купувачи на дрога. Особено си падат по хората от покрайнините. Вероятно въобще не знаем за по-голямата част от грабежите им. Сигурни сме, че са извършили две убийства. Това може да е третото.

— Това ли е всичко? — попита Роузън.

— Грабежът и убийството са сериозни престъпления, докторе.

— Но това е просто нещастен случай!

— Може и така да се разгледа — съгласи се Дъглас и отново се обърна към свидетеля си: — Господин Кели, сигурно сте видели нещо. Какво, по дяволите, сте правили там? Да не би госпожица Маден да се е опитвала да си купи нещо…

— Не!

— Вижте, всичко е свършило. Тя е мъртва. Можете да ми кажете. Аз трябва да знам.

— Както ви обясних, тя е била свързана с тези хора и аз… колкото и тъпо да звучи, не знам нищо за наркотиците. — „Но ще науча.“

Сам в леглото, останал с мислите си, Кели лежеше по гръб, а очите му обхождаха тавана като филмов екран.

„Първо, полицаите бъркат — каза си Джон. Не знаеше откъде е сигурен, но това нямаше значение. — Не бяха крадци. Бяха те — хората, от които се боеше Пам.“

Случилото се напълно съвпадаше с разказа на Пам. Те го бяха правили и преди. Джон бе позволил да го забележат, и то на два пъти. Вината все още го гризеше, но всичко вече бе минало, което не можеше да се промени. Станалото — станало. Който и да бе сторил това с Пам, все още се разхождаше вън на свобода. И щом го бяха направили два пъти, щяха да опитат отново. Но не това занимаваше мисълта зад каменната маска, покриваща лицето му.

„Добре — помисли си той. — Добре. Те никога не са срещали човек като мен.“

„Трябва отново да вляза във форма“ — каза си боцман Джон Терънс Кели.

Раните бяха жестоки, но той щеше да ги надвие. Знаеше всяка стъпка от процедурата. Лечението също нямаше да е лесно, но той щеше да изпълнява нарежданията на лекарите, да се напрегне и да ги накара да се гордеят с пациента си. После щеше да започне истински трудната част: бягането, плуването, тежестите. После тренировките с оръжие. Най-накрая психическата подготовка — но тя вече бе започнала…

„О, не. И в най-ужасните си кошмари не са виждали човек като мен.“

Прякорът, който му бяха прикачили във Виетнам, събуди спомените.

Змията.

Кели натисна бутона до възглавницата си. Сестра О’Тул се появи след две минути.

— Гладен съм — каза й той.

— Дано никога повече не ми се налага да правя подобно нещо — каза за пореден път на лейтенанта си Дъглас.

— Как мина?

— Ами професорът може да подаде оплакване. Мисля, че го успокоих достатъчно, но с такива хора човек никога не е сигурен.

— А Кели знае ли нещо?

— Нищо полезно — отвърна Дъглас. — Все още е твърде замаян от раняването, за да мисли трезво, но не е видял никакви лица, не е… По дяволите, ако ги беше видял, сигурно щеше да направи нещо. Дори му показах снимката, за да го пораздрусам. В началото си помислих, че клетникът ще получи сърдечен удар. Докторът се побърка. Въобще не се гордея със себе си, Ем. Никой не заслужава да гледа подобни неща.

— Включително и ние, Том, включително и ние.

Лейтенант Емет Райън вдигна поглед от купчината снимки. Половината бяха направени в парка, а половината в съдебната лаборатория. Въпреки всичките години, прекарани в полицията, от видяното му се повдигна. Още повече че престъплението не бе подтикнато нито от лудост, нито от страст. Не, то бе извършено с определена цел от съвсем разумни хора.