Том Клэнси - Безпощадно

— Това е пълна глупост.

— Може и така да се каже — съгласи се Тъкър. — Но, от друга страна, нима е редно момичетата ми да си тръгват без разрешение?

— Да си чувал за погребение?

— Всеки може да погребва.

Човекът се усмихна в мрака, без да откъсва поглед от екрана. Намираха се на задния ред в един киносалон, строен още през 1930 година. Помещението вече се разпадаше и прожектираше филми в девет часа вечерта, колкото да си плаща сметките на бояджиите. И въпреки това си оставаше отлично прикритие за среща с доверен информатор. Именно като такава щеше да бъде отчетена тази в графика на полицая.

— Трябвало е да убиете и мъжа.

— Ще ни създава ли проблеми? — попита Тъкър.

— Не. Той не е видял нищо, нали?

— Откъде да знам, човече.

— Не мога да се приближа толкова близко. Забрави ли?

— Той замълча, колкото да налапа шепа пуканки и да преглътне яда си. — В участъка го познават. Бивш моряк и водолаз. Живее някъде по източното крайбрежие. Доколкото разбрах, има достатъчно пари. От първия разпит не успях да науча нищо. По случая ще работят Райън и Дъглас, но както изглежда, няма да си счупят гърба от работа.

— И тя каза нещо такова, когато… „говорихме“ с нея. Взел я е от магистралата и май са си прекарали доста добре. После обаче хапчетата й свършили и трябвало да дойдат насам, за да си вземе нова дрога. Така че птичката не е изхвръкнала.

— Вероятно не, но няма да е лошо да не изпускаме нещата от ръцете си.

— Искаш ли да го очистя в болницата? — попита Тъкър. — Ще се справя.

— Не! Глупак такъв, случаят ще се води като грабеж. Ако се случи още нещо, работата става дебела. А ние не искаме това, нали? Остави го на мира. Той не знае нищо.

— Значи не е проблем? — Тъкър искаше да е наясно по въпроса.

— Не. Но запомни занапред, че без труп няма разследване за убийство.

— Трябва да държа хората си изкъсо.

— Чувам, че си я…

— Просто ги държа изкъсо — наблегна Тъкър. — Исках да им дам урок. Ако го правиш честичко, няма да имаш никакви проблеми. Но ти нямаш нищо общо с това. Какво те засяга?

Новата шепа пуканки помогна на другия да се примири с логиката на ситуацията.

— Какво ще ми кажеш?

Тъкър се усмихна в тъмнината.

— Работата с мен започна да се харесва на господин Пиаджи.

Човекът до него изръмжа.

— Аз не бих му се доверявал толкова.

— Наистина става малко сложно, нали? — Тъкър замълча. — Но връзките му ми трябват. Скоро ще се наредим до големите баровци.

— Кога?

— Скоро — повтори благоразумно Тъкър. — Следващата стъпка трябва да е доставки на север. Всъщност Тони днес разговаря с някои хора там.

— Ами сега? Трябва ми нещо по-тлъсто.

— Какво ще кажеш за три момчета с един тон трева? — попита Тъкър.

— Познават ли те?

— Не, но аз ги познавам.

В крайна сметка именно на това се държеше организацията му. Само неколцина знаеха кой е, но те се догаждаха какво може да се случи, ако се разприказват. Дисциплината бе в основата на всичко.

— Не го претоварвайте — каза Роузън вън от стаята. — Той се възстановява от тежка контузия и все още взема няколко вида лекарства. Не е готов за пълноценно общуване.

— Аз също трябва да върша работата си, докторе.

В болницата бе дошъл нов полицай — детективът сержант Том Дъглас. Той бе около четиридесетгодишен и според Роузън изглеждаше не по-малко уморен и не по-малко ядосан от Кели.

— Разбирам ви, но раната му наистина е много тежка. Да оставим настрана шока от загубата на приятелката му.

— Колкото по-бързо получим нужната ни информация, толкова по-скоро ще заловим онези копелета. Вие имате задължения към живите, сър, а аз към мъртвите.

— Ако искате мнението ми на медик, в момента той не може да ви бъде полезен с нищо. Просто много му се е събрало. Депресиран е психически, което влияе и на физическото му възстановяване.

— Да не би да намеквате, че искате да присъствате на разпита? — попита Дъглас. „Само това ми липсваше — да ме надзирава нереализиран Шерлок.“ Но това беше предварително обречена битка и сержантът реши да не я води.

— Ще бъда по-спокоен, ако мога да наглеждам нещата. Не го претоварвайте — повтори Сам и отвори вратата.

— Съжаляваме, господин Кели — започна детективът, след като се представи.

Дъглас отвори бележника си. Случаят бе прехвърлен на тях заради широкия си отзвук. Цветната снимка на първа страница на „Ивнинг сън“ бе толкова близо до порнографията, колкото можеше да си позволи пресата. Кметът лично се бе обадил в участъка, за да настоява за действия. Именно затова случаят бе поет от Дъглас, който се чудеше колко ли дълго ще трае интересът на кмета. „Не много“ — реши детективът. Единственото нещо, което занимаваше съзнанието на политиците повече от седмица, бе как да спечелят и задържат гласовете на избирателите. Този случай едва ли щеше да се запомни по-дълго от майтапите на Майк Кюлар, но сержантът трябваше да работи по него и както винаги най-трудно бе началото.