Том Клэнси - Безпощадно

— Милостиви боже!

Той веднага изщрака десет бързи снимки. Едва тогава се обади по радиото в редакцията и каза да известят полицията. После отново смени обектива и сложи най-големия — тристамилиметров. Прайс извъртя една лента и зареди нова — този път цветна. Той подпря апарата на отворения прозорец на стария си шевролет и изщрака и нея. Една врана се промъкна през водата и кацна…

— О, за бога, не…

В крайна сметка онова върху фонтана бе човешко тяло — млада жена с бяла като алабастър кожа. С помощта на фотоапарата си Прайс видя как закривените нокти на враната се вкопчиха в тялото. Зърна безмилостните черни очи на птицата, за която находката бе просто по-различно от другите голямо парче месо. Прайс остави фотоапарата и запали колата си. Преди да стигне възможно най-близко до фонтана, той наруши две различни правила на движението. В пристъп на човечност, надделяла над професионализма му, фотографът натисна с всичка сила клаксона си с надеждата да подплаши птицата. Тя вдигна глава, но видя, че откъдето и да идваше шумът, той не я заплашваше директно. После враната отново се насочи към избора на първата хапка. Тогава на Прайс му хрумна нещо ефикасно. Той премигна с фаровете и на птицата това се стори достатъчно необичайно, за да размисли и да отлети. В крайна сметка онова там можеше да бъде и бухал, а храната нямаше да избяга. Враната просто щеше да изчака заплахата да премине.

— Какво става? — попита един полицай, който бе спрял колата си до неговата.

— Върху фонтана има някакво тяло. Виж — подаде му апарата Прайс.

— Божичко — изхриптя полицаят и върна никона обратно, след като се бе взирал достатъчно дълго.

Докато Прайс превъртя нова лента, полицаят се обади в участъка. Подобно на врани полицейските коли пристигнаха една след друга, докато станаха общо осем. Десетина минути по-късно се появи и пожарна, а заедно с нея човек от отдел „Благоустройство и паркове“, който теглеше малка лодка зад пикапа си. Тя бързо бе спусната във водата. Най-накрая пристигнаха специалистите от полицейската лаборатория и лодката можеше да отиде до фонтана. Прайс поиска да го вземат с тях — той бе по-добър от полицейския фотограф, — но бе отблъснат и продължи да документира събитието от брега на езерото. Тези снимки нямаше да му донесат „Пулицър“. „Е, можеха и да донесат“ — помисли си той. За това обаче трябваше да заснеме как птицата ръфа мъртвата плът на момичето посред бял ден в голям град. Наградата просто не си струваше кошмарите. Вече бе сънувал такива.

Тълпата вече се бе събрала. Полицаите, скупчени в малка групичка, си разменяха откъслечни реплики и опитваха заложбите си в черния хумор. Камионът на телевизионната компания, намираща се на север от парка със зоологическата градина, също бе тук. Боб Прайс често водеше децата си тук. Особено им харесваше лъвът с не особено оригиналното име Лео. Те се радваха и на белите мечки, както и на всички хищници, заключени зад здравите стоманени решетки на клетките. „За разлика от някои хора“ — помисли си той, докато гледаше как слагат тялото в пластмасов чувал. Момичето вече нямаше да се мъчи. Прайс още веднъж смени лентата, за да запечата вкарването на тялото в полицейската камионетка. На местопроизшествието бе пристигнал и журналист от „Сън“. Той щеше да зададе нужните въпроси, докато Прайс се прибра в тъмната стаичка на Калвърт стрийт, за да се убеди, че новият му фотоапарат е наистина чудесен.

— Открили са я, Джон — каза Роузън.

— Мъртва? — попита Кели, без да вдига поглед. Тонът на Сам вече му бе казал истината. Тя не го изненада, но смъртта на надеждата винаги е трудна.

Сам кимна:

— Да.

— Как?

— Все още не знам. От полицията позвъниха преди няколко минути и аз дойдох веднага да ти кажа.

— Благодаря, приятелю.

„Ако човешкият глас може да звучи празно, то сигурно прилича на това“ — помисли си Сам.

— Съжалявам, Джон. Аз… знаеш какво изпитвах към нея.

— Да, знам. И не си виновен за нищо, Сам.

— Не се храниш — кимна Роузън към подноса с храна.

— Не съм гладен.

— Ако искаш да се оправиш, трябва да възвърнеш силата си.

— Защо? — попита Кели, без да вдига поглед от пода.

Роузън се приближи и го хвана за ръката. Нямаше какво да каже. На хирурга не му достигаха сили, за да погледне Джон в очите. Той вече бе възстановил достатъчно голяма част от историята, за да знае, че приятелят му се самообвинява. Все още обаче не бе разбрал достатъчно, за да може да говори с него за това. Смъртта бе постоянен спътник на професор Сам Роузън. Неврохирурзите се занимават с контузии, засягащи най-деликатната част от човешката анатомия, но лекуването им често не бе в човешките възможности. Въпреки това неочакваната смърт на познат човек не може да бъде понесена лесно от никого.