Том Клэнси - Безпощадно

— Намерете място — каза той след момент. — Няма значение дали ще я открият.

После огледа израженията по лицата в стаята. Урокът бе разбран. Никой нямаше да опита подобно нещо отново. Поне не скоро. Нямаше нужда от думи.

— Тази вечер ли? По-добре е през нощта.

— Чудесно. Нямаме бърза работа.

Останалите щяха да научат още повече, ако я гледаха цял ден така — в средата на стаята. Процедурата му достави съвсем малко удоволствие, но те трябваше да си вземат поука. Дори когато за една от тях вече бе твърде късно, останалите не трябваше да повтарят грешката й. Особено пък когато урокът бе толкова ясен и лесно запомнящ се. На тази нямаше да помогнат дори и наркотиците.

— Ами какво стана с оня? — обърна се той към Били.

Били отново се ухили глупашки. Това бе любимото му изражение.

— Гръмнах го. С двете цеви от три метра. Няма да ни създава повече неприятности.

— Добре.

Той излезе. Трябваше да върши работа и да събира пари. Малкият проблем вече бе зад гърба му. „Жалко — помисли си той на път към колата, — че всичко не е толкова лесно.“

Тялото остана в стаята. Дорис и другите също стояха там, неспособни да извърнат поглед от мъртвата си приятелка. Бяха научили урока си — точно както искаше Хенри.

Кели подсъзнателно забеляза, че го местеха. Подът под него се движеше. Той гледаше как фугите между теракота се движеха като на кино, докато най-после го занесоха в някаква по-малка стая. Този път Джон се опита да надигне глава и успя да я премести няколко сантиметра, достатъчни, за да види женските крака пред него. Зелената хирургическа престилка свършваше точно над глезените, а те определено бяха женски. Последва някакво бръмчене и хоризонтът се смъкна надолу. След момент Кели разбра, че е на механично легло. От двете му страни се виждаха рамки от неръждаема стомана. Тялото му бе прикрепено по някакъв начин към леглото и докато то се движеше, Джон усещаше ремъците, които не бяха много удобни. Най-накрая видя жената. Беше година-две по-млада от него, с кестенява коса, прибрана под зеленото боне, и светли приятелски очи.

— Здравейте — каза тя иззад маската си. — Аз съм вашата медицинска сестра.

— Къде се намирам? — попита дрезгаво Кели.

— В болницата „Джон Хопкинс“.

— Какво…

— Някой е стрелял по вас.

Тя протегна ръка и го докосна. Топлината й събуди нещо в приспаното с успокоителни съзнание. За около минута-две Кели успя да разбере какво е то. Облаците се разкъсаха и разпилените парчета на картината започнаха полека-лека да се събират. Макар и да знаеше, че видяното ще го ужаси, съзнанието на Джон продължаваше да се бори да възстанови преживяното. В крайна сметка медицинската сестра му помогна.

Санди О’Тул нарочно не бе свалила маската си. Тя бе привлекателна жена и като повечето медицински сестри знаеше, че пациентите откликват положително на мисълта да са обект на специалните й грижи. И сега, когато пациент Кели, вече бе повече или по-малко в съзнание, Санди отвърза маската, за да го ослепи с женствената си усмивка — първото хубаво нещо за него през този ден. Мъжете харесваха Сандра О’Тул — от високото й стройно тяло до пролуката между предните й зъби. Тя нямаше никаква представа защо намират точно пролуката за секси — в крайна сметка там се събираше само храна, — но щом това помагаше, Санди с удоволствие използваше новото оръжие, за да лекува хората. И така тя се усмихна на Джон единствено с професионална цел. Резултатът обаче съвсем не бе очакван.

Пациентът й побледня като смъртник. Това не бе здравата белота на снега или на бинтовете, а зацапаното, мръсно бяло на пластмасовите чашки за кафе. Първата й мисъл бе, че се е случило нещо много неприятно — масивен вътрешен кръвоизлив или пък дори тромбоза. Той може би дори щеше да изкрещи, но не можеше да си поеме дъх. Ръцете му се вдървиха. Очите му не се отделяха от лицето й и О’Тул разбра, че по някакъв начин тя е причината за състоянието му. Първата й реакция бе да вземе ръката му и да каже, че всичко е наред, но инстинктите й подсказаха, че не е така.

— О, за бога… за бога… Пам.

По мъжественото лице се изписа черно отчаяние.

— Бяхме заедно — каза Кели на Роузън след няколко минути. — Знаеш ли нещо, Сам?

— Полицаите ще дойдат след няколко минути, Джон, но не знам нищо. Може би я търсят в някоя друга болница.

Сам искаше да се надява, но знаеше, че лъже, и се презираше за това. Той нарочно се залиса в прегледа на Джон, макар че Санди спокойно би могла и сама да свърши тази работа.