Том Клэнси - Безпощадно

„Жив съм.“

„И защо това ме изненадва?“

Чуваше стъпките на хора около себе си, приглушените им думи и далечни звънци. Свистенето на въздуха вероятно идваше от климатичната инсталация. Тя сигурно бе наблизо, защото Джон усещаше хладината на движещия се въздух по гърба си. Нещо му казваше, че трябва да се движи. Че неподвижността го прави уязвим, но дори когато успя да подаде команди към крайниците си, нищо не се случи. Тогава се обади болката. Подобно на вълнички, предизвикани от падането на насекомо в басейн, тя започна някъде от рамото и се разпространи. Кели се опита да я идентифицира. Наподобяваше на болка от слънчево изгаряне, защото кожата от лявата половина на врата до левия му лакът приличаше на опърлена. Джон знаеше, че пропуска нещо. Вероятно нещо важно.

„Къде, по дяволите, се намирам?“

Кели си помисли, че чува отдалечения тътен на… какво? Корабен двигател? Не, нещо не се връзваше и след няколко секунди той разбра, че шумът идва от потеглящ градски автобус. Не беше кораб. Град. „Защо съм в град?“

Една сянка мина през лицето му. Той отвори очи и видя долната половина на някаква фигура, облечена изцяло в светлозелени памучни дрехи. Ръката държеше някакъв тефтер. Кели не успя да фокусира погледа си достатъчно, за да разбере дали фигурата принадлежи на мъж или на жена. Преди да му хрумне да каже нещо, той пак се унесе в сън.

— Раната на рамото бе голяма, но повърхностна — обърна се Роузън към дежурния неврохирург на около десетина метра от него.

— Доста кървава. Четири сачми — забеляза тя.

— Пушечните рани са такива. Имаше само една сериозна заплаха за гръбначния стълб. Позамислих се, докато реша как да я премахна, без да засегна нещо друго.

— Общо двеста тридесет и седем сачми, но — тя погледна рентгеновата снимка, — изглежда, си ги извадил всичките. Във всеки случай пациентът току-що се сдоби с чудесна колекция от лунички.

— Доста време си поиграх — отвърна уморено Сам. Знаеше, че трябва да остави операцията на някой друг, но реши да я направи сам.

— Вие познавате този пациент, нали? — попита сестра Сандра О’Тул, която току-що бе пристигнала.

— Да.

— Започва да излиза от упойката, но ще му трябва още известно време. — Тя подаде листа с последните данни за състоянието му. — Изглежда добре, докторе.

Професор Роузън кимна и продължи разговора си с дежурната лекарка:

— Общото му физическо състояние е великолепно. Хората от линейката също са се справили чудесно с поддържането на кръвното налягане. Изгубил е много кръв, но раните изглеждаха по-ужасни, отколкото бяха всъщност. Санди?

— Да, докторе — обърна се тя.

— Този човек ми е приятел. Ще те затрудня ли много, ако помоля да…

— Проявя специални грижи към него ли?

— Ти просто си най-добрата, Санди.

— Трябва ли да знам нещо допълнително? — попита тя, като оцени комплимента.

— Той е добър човек, Санди — каза откровено Сам. — Сара също го харесва.

— Значи наистина е добър.

Сестрата се запъти обратно към отделението за възстановяване, като се чудеше дали професорът отново не се прави на сватовник.

— Какво да кажа на полицията?

— Че могат да дойдат минимум след четири часа. Искам да съм тук.

Роузън погледна към кафемашината и реши да не ползва услугите й. Още едно кафе, и стомахът му щеше да избухне от киселината.

— Кой е той?

— Не знам много за него, но преди известно време имах неприятности с яхтата си в залива и той ми помогна. Тогава прекарахме уикенда заедно.

Сам не навлезе в повече подробности. Всъщност той наистина не знаеше много, но предположенията, които правеше, го ужасяваха. Беше сторил всичко по силите си. Макар да нямаше заслуга за спасяване живота на Кели — това бе свършено от късмета и „Бърза помощ“, — той бе оперирал безупречно. Това, разбира се, му спечели гнева на дежурния неврохирург — доктор Ан Претлоу, — която можеше единствено да гледа умно.

— Искам малко да поспя. Графикът ми за днес не е натоварен. Можеш ли да поемеш госпожа Бейкър?

— Разбира се.

— Изпрати някой да ме събуди след три часа — каза Роузън и се отправи към кабинета си, където кушетката го очакваше.

— Хубав тен — ухилено забеляза Били. — Къде ли го е хванала? — Никой не знаеше. — Какво ще правим с нея?

Вече бе мислил за това. Знаеше чудесен начин за отърваване от трупове. Много по-чист и сигурен от предишните. Но той изискваше дълго пътешествие с лодка, а сега нямаше време за това. Освен това не искаше другите да използват метода му. Знаеше, че все някой от тях ще проговори. Това бе един от проблемите му.