Том Клэнси - Безпощадно

— Мамка му!

Полицаят бързо се върна при радиопредавателя. Монро първо се обади за подкрепление, после повика линейка и най-накрая продиктува регистрационните номера на открития автомобил. След като изпълни задълженията си, той изтича обратно при скаута с аптечка в ръка. Вратата бе заключена, но той бръкна през строшеното стъкло и я отвори. Гледката смрази кръвта му.

Главата и лявата ръка на шофьора лежаха върху волана, а дясната бе отпусната в скута му. Цялата вътрешност на колата бе изпръскана с кръв. За изненада на полицая човекът все още дишаше. Явно ставаше въпрос за изстрел с пушка, който бе счупил стъклото и засегнал главата, врата и горната част на гърба на жертвата. На няколкото места, където кожата се виждаше от раните, се процеждаше кръв. Офицерът не бе виждал такава ужасна рана нито на улицата, нито в морската пехота и въпреки това човекът все още бе жив. Монро толкова се изненада, че реши да не отваря аптечката си за първа помощ. Линейката щеше да пристигне след минути и той реши, че намесата му по-скоро ще усложни, отколкото да подобри положението. Полицаят хвана аптечката си под мишницата и загледа ранения с объркването на деен човек, комуто бе забранено да действа. Добре, че клетникът поне бе в безсъзнание.

Кой ли бе той? Монро погледна присвитото тяло и реши, че ще може да извади портфейла. Офицерът премести аптечката в лявата ръка и пресегна дясната към джоба на човека. Той се оказа празен, но докосването му предизвика реакция. Тялото леко се премести, а това не бе добре. Монро се опита да го върне в предишното положение, но тогава се премести и главата, а той знаеше, че най-добре е главата да стои неподвижна. Ръката на полицая я докосна почти автоматично. Естествено движението му бе погрешно и мократа от дъжда тишина се разцепи от вик на болка.

— По дяволите!

Монро видя кръвта по пръстите си и инстинктивно я изтри в сините си униформени панталони. Тогава от изток се разнесе воят на линейката. Офицерът прошепна няколко благодарности, че най-сетне идват хора, които знаят какво да правят и слагат край на проблемите му.

След няколко секунди линейката се появи иззад ъгъла. Голямата, тромава бяло-червена машина спря до полицейската кола и двамата й пътници слязоха.

— Какво имаме?

Странното бе, че думите не прозвучаха като въпрос. По-старшият от лекарите в пожарникарския екип нямаше нужда и да пита. В тази част на града и по това време едва ли щяха да го викат за катастрофа. Сигурно отново щеше да се занимава с „прострелна рана“ — както гласеше сухият професионален термин.

— За бога!

Другият лекар вече се връщаше към линейката, когато пристигна нова полицейска кола.

— Какво става? — попита дежурният офицер.

— Пушка, от близко разстояние, но човекът все още е жив! — докладва Монро.

— Раната на врата въобще не ми харесва — забеляза лаконично първият лекар.

— Искаш ли предпазна яка? — обади се другият откъм линейката.

— Да, ако преместим главата… по дяволите.

Лекарят хвана главата на жертвата с ръце, за да я задържи в едно положение.

— Самоличност? — попита офицерът.

— Няма портфейл. Все още не съм оглеждал наоколо.

— Съобщи ли регистрационните номера?

Монро кимна.

— Обадих се, но ще им трябва време.

Офицерът освети вътрешността на скаута с фенерчето си, за да помогне на лекарите. Вътре всичко бе изпръскано с кръв, но иначе бе празно. На задната седалка имаше някаква хладилна чанта.

— Какво друго? — обърна се той отново към Монро.

— Когато дойдох тук преди — полицаят погледна часовника си — около единадесет минути, наоколо не се виждаше никой.

Двамата офицери се отдръпнаха да направят път на лекарите.

— Виждал ли си го и преди?

— Не.

— Огледай тротоара.

— Добре — отвърна Монро и започна да обикаля около колата.

— Интересно какво се е случило — каза на себе си дежурният офицер.

Той погледна отново към тялото и изпръсканата с кръв кола и си помисли, че може никога да не научат. Толкова много престъпления, извършени в този район, така и не се разкриваха. Това не беше много приятна мисъл. Той се обърна към лекарите:

— Как е той, Майк?

— Изгубил е много кръв. Раната със сигурност е от пушка — отвърна запитаният, докато нагласяваше твърдата медицинска яка. — Във врата има няколко сачми. Някои са доста близо до гръбначния стълб. Това въобще не ми харесва.

— Къде ще го карате? — попита дежурният офицер.

— Университетската болница е препълнена — обади се по-младият лекар. — На Белтуей е станала катастрофа с някакъв автобус. Ще трябва да го занесем в „Хопкинс“.