Том Клэнси - Безпощадно

— Кажете какво става — нареди сухо професорът.

— Ранен е с пушка. Няколко от сачмите са заседнали близо до гръбначния стълб, сър.

— Добре. — Роузън се наведе над пациента. — А какви са тези стъкла?

— Бил е в кола — обади се от другия край на масата Итън.

— Трябва да ги махнем. Да се обръсне главата — нареди Роузън, без да вдига поглед от раната. — Как е кръвното налягане?

— Петдесет на тридесет — осведоми го една от сестрите стажантки. — Пулсът е сто и четиридесет удара в минута, но е неравномерен.

— Ще имаме доста работа — забеляза Роузън. — Състоянието му въобще не ми харесва. Хмм. — Той замълча. — Общо взето, пациентът изглежда в добра форма. Мускулният тонус е висок. Да започнем с кръвопреливането.

Докато Роузън все още говореше, двете банки с кръв вече бяха готови. Сестрите се справяха добре и той им кимна одобрително.

— Как е синът ти, Маргарет? — попита той по-старшата.

— През септември започва в „Карнеги“ — отвърна тя.

— Сега искам да почистите врата. Трябва да го разгледам.

— Да, докторе.

Сестрата взе един форцепс и голяма топка памук, която намокри с дестилирана вода. После почисти врата на пациента от кръвта и раните се показаха. Положението бе по-лошо, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Докато Маргарет продължаваше с почистването, Роузън си сложи нова стерилизирана престилка. Когато се върна до масата, Маргарет Уилсън вече бе подредила нужните инструменти. Итън и Маркони наблюдаваха всичко от ъгъла.

— Добре се справяш, Маргарет — похвали я Роузън и си сложи очилата. — Какво ще специализира синът ти?

— Инженерни науки.

— Това е хубаво. — Роузън протегна ръка. — Пинцети. — Сестра Уилсън му ги подаде. — Винаги ще се намери място за един млад и умен инженер.

Роузън избра една малка рана на рамото на пациента, която бе далеч от всички важни органи. Хирургът внимателно бръкна с пинцетите, които се губеха из големите му ръце, и извади малко оловно топче, което извърна към светлината.

— Предполагам, че са номер седем. Някой е объркал нашия пациент с гълъб. Това е добре — каза той на останалите лекари. Сега, когато вече знаеше размера на сачмите и вероятната дълбочина, на която са проникнали, Роузън се наведе над врата. — Хмм… Как е кръвното налягане?

— Сега ще проверя — отзова се една сестра от далечния край на масата. — Петдесет и пет на четиридесет и се увеличава.

— Благодаря — каза Роузън, без да се изправя. — Кой е сложил първата банка с кръв?

— Аз — отвърна Итън.

— Чудесно си се справил — изправи се Роузън и намигна. — Понякога си мисля, че вие спасявате повече човешки животи от нас. Дяволски сигурно е, че сте спасили този.

— Благодаря, докторе.

Итън не се познаваше добре с Роузън, но реши, че репутацията му е заслужена. Не всеки ден служителите в „Бърза помощ“ получаваха подобни похвали от професори.

— Как е положението? Имам предвид раната на врата.

Роузън отново се бе навел над нея.

— Какво е мнението ви, докторе? — обърна се той към дежурния лекар.

— Положително. Няма периферни поражения — отвърна Севърн. Подобни въпроси винаги му приличаха на изпитване, което го изнервяше.

— Положението наистина може да не е толкова зле, колкото изглежда, но трябва да бързаме, защото сачмите се движат. Два часа? — обърна се професорът отново към Севърн. Младият лекар бе по-добър травматолог от него.

— Може би три.

— Както и да е. Дотогава ще поспя — погледна часовника си Роузън. — Ще го поема, да речем, в шест.

— Лично ли ще се заемете със случая?

— Защо не? Тук съм, нали? Операцията ще бъде рутинна, просто трябва малко повече чувство.

Роузън работеше по леки случаи може би веднъж месечно. Като професор винаги му се падаха най-тежките операции.

— Нямам нищо против, сър.

— Знаем ли кой е пациентът?

— Не, сър — отвърна Маркони. — Полицаите сигурно ще пристигнат всеки момент.

— Добре. — Роузън стана и се протегна. — Знаеш ли, Маргарет, хора на нашата възраст не би трябвало да работят по това време.

— Обичам да работя в различни смени — отвърна сестра Уилсън. Освен това тази вечер тя ръководеше сестрите в смяната. — Какво ли пък е това? — каза тя след момент.

— А?

Роузън заобиколи масата, докато останалите лекари от екипа продължаваха работата си.

— Някаква татуировка на ръката.

Сестра Уилсън остана изненадана от реакцията на професор Роузън.

По принцип Кели се будеше лесно, но не и този път. Първата му мъглява мисъл съдържаше доза изненада, но той така и не разбра защо. После дойде болката, но тя сякаш бе далечно предупреждение за по-страшните болки, които го очакваха. Когато разбра, че може да отвори очи, той го направи. Пред погледа му се простря зеленият балатум на пода. Няколкото капки по него отразяваха светлината на флуоресцентните лампи. Джон почувства някакви парещи иглички в очите си и едва тогава разбра, че истинската болка идва от ръцете.