Том Клэнси - Безпощадно

Ралито бе приключило.

Трима мъже излязоха от колата и смутено се заоглеждаха — явно несвикнали да калят модните си лъскави обувки. До тях, зарит като прасе в калта, лежеше доскоро чистичкият плимут. Зловещите им планове бяха станали жертва на дъжда и праха. „Колко е хубаво човек все още да не е загубил усета си“ — помисли си Кели.

После погледна преследвачите си, застанали на около тридесет метра от него.

— Хей, тъпаци! — провикна се той през ръмящия дъжд. — Ще се видим пак, сукалчета такива!

Кели отново подкара колата си, като ги поглеждаше от време на време. „Именно заради това спечелих преследването“ — каза си той. Предпазливост, разум, опит. Също и кураж, но Кели прогони последната мисъл, като си позволи да я забележи само с крайчеца на окото си. Съвсем малко. Той изкара скаута обратно на улицата и замина, заслушан в трополенето на парченцата кал, изхвърляни от гумите върху калниците и асфалта.

— Можеш да се качиш обратно на седалката, Пам. Нашите приятели нещо се изгубиха.

Пам го послуша и обърна глава, за да изгледа Били и плимута му. Близостта му отново накара лицето й да побелее.

— Какво направи?

— Просто им позволих да ме преследват в място по мой избор — обясни Кели. — Колата им е хубава за улиците, но не е добра в калта.

Пам му се усмихна в израз на смелост, която съвсем не изпитваше, но усмивката й завърши историята точно по начин, по който Кели би я разказал на някой приятел. Той погледна часовника си. До смяната на полицаите в участъка оставаше още час, час и нещо. Били и приятелчетата му нямаше да мърдат от калта за известно време. Най-добре сега бе да намерят тихо местенце, на което да почакат. Освен това Пам определено изглеждаше като човек, имащ нужда от успокояване. Той продължи още малко напред, докато откри едно сравнително малко оживено място, където паркира.

— Как се чувстваш? — попита Кели.

— Това бе страшничко — отвърна тя и сведе поглед, неспособна да прикрие треперенето си.

— Виж, можем веднага да се върнем на яхтата и…

— Не! Били ме изнасили… и уби Хелън. Ако не го спра, ще продължи да постъпва така и с други хора, които познавам.

Кели знаеше, че Пам говори по-скоро за собствено убеждение. Беше виждал подобни сцени и преди. Това бе проява на смелост, а тя вървеше в комплект със страха. Бе нещото, каращо хората да завършат започнатото и да изберат именно този път. Пам знаеше какво е мрак. Тя бе намерила светлината и искаше да я покаже и на другите.

— Добре, но след като кажем думичките си на Франк, веднага те разкарваме от Додж сити.

— Не се тревожи, няма ми нищо — излъга Пам и веднага се засрами, защото Кели разбра лъжата. Той просто се опитваше да й помогне.

„Наистина ти няма нищо“ — прииска му се на Кели да каже, но тя все още не бе научила този урок.

— Колко други момичета има? — попита той.

— Дорис, Ксанта, Пола, Мария и Роберта… Всички те са като мен, Джон. И Хелън… Когато я убиваха, ни накараха да гледаме.

— С малко късмет ще можеш да отмъстиш за нея по някакъв начин, скъпа. — Той я прегърна и треперенето спря.

— Жадна съм — каза Пам.

— На задната седалка има хладилна чанта.

— Правилно — усмихна се тя.

Пам се обърна на седалката, за да си вземе една кола, и тялото й внезапно застина. Тя онемя и по кожата на Кели пробягнаха онези тъй добре познати и нежелани тръпки, подобни на електрически ток. Тръпките на усещането за опасност.

— Кели! — изкрещя Пам.

Тя гледаше към лявата задна половина на колата. Кели вече се бе пресегнал за пистолета и се обръщаше, но бе твърде късно и част от него го знаеше. Гневната мисъл, че е сгрешил ужасно и фатално, мина през главата му, но той нямаше време за нея, тъй като преди да успее да вземе колта си, проблесна светкавица и удар по главата му, последвани от мрак.

Скаутът бе забелязан от редовен полицейски патрул. Чък Монро служеше в полицията вече шестнадесет месеца — време достатъчно, за да му поверят лична кола с радиовръзка. Той както обикновено патрулираше из своята част на района. За пласьорите не можеше да направи почти нищо — те бяха грижа на отдел „Наркотици“, — но можеше поне да „развее флага“, фраза, научена в морската пехота. Той бе двадесет и пет годишен, току-що женен, достатъчно млад, за да е все още усърден и разгневен от това, което става в родния му квартал. Полицаят забеляза, че скаутът е необичайно превозно средство за тази част на града. Той реши да провери какво става и си записа номера. Едва тогава се сепна от следите от куршуми на лявата страна. Монро спря колата си, включи въртящите се светлини и се обади в участъка, за да докладва, че е открил нещо подозрително. После излезе от колата. В лявата си ръка стискаше палката, а дясната лежеше върху служебния му пистолет. Едва тогава полицаят приближи скаута. Чък Монро бе опитен и добре обучен, така че се придвижваше бавно, докато очите му опипваха всичко наоколо.