Том Клэнси - Безпощадно

— Не беше тукашна. Имаше тексаски акцент.

— Нещо друго? — попита по-старшият офицер. — Хайде, док, кажи ни какво знаеш.

Сам направи гримаса.

— Била е обект на сексуално насилие. Може би е проституирала. Жена ми каза — по дяволите, с очите си видях белезите по гърба й. Били са я с колан или нещо такова. Не сме настоявали да ни разказва нищо, но може би е била проститутка.

— Навиците и познатите на господин Кели май са доста странни, а? — забеляза по-старшият офицер, наведен над бележките си.

— От думите ви разбирам, че е помагал и на полицията, нали? — Професор Роузън започваше да се изнервя. — Нещо друго? Както знаете, в момента съм на работа.

— Докторе, изправени сме пред опит за убийство, който вероятно е част от обир и може би отвличане. Това са сериозни престъпления. Аз също действам по определени правила, както и вие. Кога ще е готов Кели за по-подробен разпит?

— Може би утре, но още няколко дни ще е доста крехък.

— Удобно ли е да дойдем в десет сутринта, сър?

— Да.

Полицаите се изправиха.

— Значи се разбрахме за десет, сър.

Роузън изгледа заминаването им. Странно, но това бе първият му сблъсък със сериозно криминално разследване. Работата му по-често го изправяше пред улични произшествия и трудови злополуки. Не можеше да повярва, че Кели е престъпник, въпреки че въпросите на ченгетата бяха в тази насока, нали? Точно тогава влезе доктор Претлоу.

— Готови сме с кръвните проби на Кели — каза тя и му подаде листа с изследванията. — Гонорея. Трябва да бъде по-внимателен. Препоръчвам пеницилин. Знаеш ли дали е алергичен?

— Не.

Роузън затвори очи и мислено изруга. Какво още, по дяволите, щеше да се случи днес?

— Не е нищо сериозно, сър. Болестта е в ранен стадий. Когато състоянието му се подобри, ще накарам социалните служби да си поговорят с него за…

— Не, няма да го направиш — изръмжа тихо Роузън.

— Но…

— Но, момичето, от което се е заразил, вероятно вече е мъртво и няма да го насилваме да я запомни с това.

Сам за пръв път признаваше вероятността Пам да е мъртва и от това се почувства още по-зле. Не знаеше почти нищо, но инстинктите му подсказваха, че е именно така.

— Докторе, според закона…

На Роузън просто му дойде много. Той едвам се сдържа да не избухне:

— В отделението ни лежи един добър човек. Наблюдавах го, докато се влюбваше в момиче, което вероятно е убито, и няма да позволя последните му спомени да я свързват с венерически болести. Ясно ли ви е, докторе? Що се отнася до пациента, лечението му е свързано със следоперативна инфекция. Попълнете необходимите формуляри.

— Не, докторе, няма да го направя.

Професор Роузън нанесе необходимите поправки.

— Готово. — Той вдигна поглед. — Доктор Претлоу, вие имате заложби на отличен хирург. Опитайте се да не забравяте, че пациентите, които оперираме, са хора с човешки чувства. Ако го сторите, сигурно ще откриете, че в крайна сметка професията ни не е чак толкова трудна. Освен това ще станете доста по-добър лекар.

„И защо се впряга толкова?“ — запита се Претлоу на излизане от кабинета.

Всичко бе навързано. Двадесети юни се случи горещ и скучен ден. Един фотограф от „Балтимор сън“ имаше нов фотоапарат „Никон“, който трябваше да замени вече древния му „Хъниуел пентакс“. Но макар и да тъжеше за стария, новият бе като нова любов — пълен с всякакви изненади. Една от тях бе наборът телеобективи, подарени от фирмата. Никонът беше нов модел и в стремежа си бързо да го разпространи сред фотографското съсловие компанията бе подарила двадесет бройки на различни фоторепортери в страната. Боб Прайс бе удостоен с това внимание заради наградата си „Пулицър“ отпреди три години. Той седеше в колата си с радиоапарат, настроен на полицейските честоти, и чакаше да се случи нещо интересно. Засега надеждите му оставаха напразни, така че Боб се занимаваше с фотоапарата и усъвършенстваше умението си с телеобективите. Никонът бе цяло произведение на изкуството и подобно на пехотинец, който може да разглобява и сглобява пушката си в пълен мрак, Прайс сменяше един обектив с друг. Той нарочно не гледаше във фотоапарата, за да се научи да извършва процедурата с такава лекота, с каквато закопчаваше панталоните си.

Вниманието му привлякоха враните. В единия край на малкото езерце с разкривени контури имаше фонтан. Той не беше образец на архитектурно творчество и представляваше прост бетонен цилиндър, издигащ се два-три метра над водата. От него изскачаха няколко струи вода, които днес вятърът разнасяше безразборно из въздуха под формата на пръски. Враните кръжаха над водата и се опитваха да кацнат на фонтана, но явно пръските ги плашеха. Какво ли бе привлякло вниманието им? Ръцете му инстинктивно затърсиха двестамилиметровия обектив и го прикрепиха към фотоапарата. Прайс го вдигна плавно към очите си.