Том Клэнси - Безпощадно

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита той след минута-две.

— Не сега, Сам. Благодаря.

— Може би трябва да извикам свещеник?

— Не, не сега.

— Не си виновен, Джон.

— А кой е виновен? Тя ми вярваше, Сам. Аз изпортих всичко.

— Полицаите искат да те разпитват още. Казах им да дойдат утре сутринта.

Днес вече го бяха разпитвали два пъти. Кели им бе казал повечето от нещата, които знаеше. Пълното й име, родния й град, как се бяха запознали. Да, бяха спали заедно. Да, била е проститутка, след като е избягала от дома си. Да, по тялото й имало следи от насилие. Но не всичко. Не искаше да им го разказва, защото това означаваше да признае провала си пред други мъже. И така, Джон бе премълчал за разследванията, като се оправда с болките, които макар и истински не бяха причина за мълчанието му. Вече усещаше, че полицаите не го харесват, но това нямаше значение. В момента и той самият не преливаше от обич към себе си.

— Добре.

— Мога… трябва да направя нещо с лекарствата, които взимаш. Опитах се да не прекалявам, защото не обичам да го правя, но те ще ти помогнат да се отпуснеш, Джон.

— Искаш да ми дадеш още успокоителни ли? — вдигна глава Кели. Роузън нямаше желание никога повече да вижда подобно изражение. — Мислиш ли, че това ще промени нещо, Сам?

Роузън извърна глава, защото не искаше да среща погледа му, макар и да можеше.

— Вече си готов да легнеш в обикновено легло. След няколко минути ще те преместят.

— Добре.

Хирургът искаше да каже още нещо, но не успя да намери нужните думи и излезе от стаята.

Санди О’Тул пристигна с двама санитари. Те много внимателно преместиха Джон на обикновено болнично легло. Сестрата повдигна единия му край, за да облекчи натоварването на врата.

— Разбрах — каза му тя.

Санди се безпокоеше, че пациентът й не изразява мъката си по обичайния начин. Той бе силен човек. Вероятно от онези мъже, които плачеха сами, въпреки че със сигурност още не го бе правил. А тя знаеше, че Кели има нужда от това. Сълзите пречистваха тялото от отровата. А ако тя останеше вътре в него, можеше да го убие не по-зле от истинска. Сестрата приседна на леглото.

— Аз съм вдовица — каза тя.

— От Виетнам ли?

— Да. Тим беше капитан в Първи кавалерийски.

— Съжалявам — каза Кели, без да извръща глава. — Веднъж ми спасиха кожата.

— Знам, че е трудно.

— Миналия ноември загубих Тиш, а сега…

— Сара ми разказа, господин Кели.

— Джон — поправи я меко той. Не можеше да намери сили да бъде твърд с нея.

— Благодаря, Джон. Името ми е Санди. Лошият късмет не прави хората лоши — продължи тя с тон, предназначен да успокои, който обаче не прозвуча така.

— Късметът не е виновен. Тя ми каза, че мястото е опасно, но аз въпреки това я заведох там, защото исках да го видя с очите си.

— Опитал си се да я защитиш и едва не са те убили.

— Не съм я защитавал, Санди. Убих я. — Кели отвори широко очи и ги впери в тавана. — Бях невнимателен, глупав и я убих.

— Убили са я други. Хората, които са искали да убият и теб. Ти си жертва.

— Не жертва, а глупак.

„Да оставим този разговор за по-късно“ — каза си сестра О’Тул.

— Какво момиче беше тя, Джон?

— Нещастно.

Кели се насили да я погледне в лицето, но това само усложни нещата. Той набързо й разказа историята на Памела Стар Маден.

— Значи след всичките тези мъже, които са я използвали и наранявали, ти си й дал нещо, което никой друг не е успял. — О’Тул изчака да чуе отговора, но след като не го получи, продължи: — Ти си й дал обич, нали?

— Да — потръпна Кели. — Да, наистина я обичах.

— Отпусни се — каза му сестрата. — Имаш нужда от това.

Кели затвори очи. После поклати глава:

— Не мога.

„Този пациент ще бъде тежък“ — каза си тя. Култът към мъжествеността бе загадка за Санди. Тя бе виждала същото нещо у мъжа си, който бе отишъл във Виетнам като лейтенант и след кратко завръщане у дома отново бе потеглил към Азия, за да командва взвод. Не го бе направил с желание, но не се бе и отдръпнал от службата. По време на първата им брачна нощ, два месеца преди повторното му заминаване, й бе обяснил, че това е част от работата му. Глупава, безсмислена работа, която й бе струвала съпруга и може би — опасяваше се тя — живота. Кой го бе грижа какво става в толкова отдалечено кътче на света? И все пак за Тим това бе нещо важно. Каквато и да бе тази сила, тя бе оставила у Санди само празнота и бе толкова болезнена, колкото и скръбното изражение по лицето на пациента й. О’Тул може би щеше да научи още за тази болка, ако успееше да прескочи бариерите на мисълта си.