Том Клэнси - Безпощадно

— Можете да си починете — каза терапевтът.

— Защо? — попита Кели, останал без дъх.

— Пулсът ви е сто деветдесет и пет. — И това бе продължило пет минути.

— Какъв е рекордът?

— Нула — отвърна сериозно терапевтът и заслужи усмивката на Джон.

Кели намали ритъма, с който въртеше педалите на тренажора, и бавно и неохотно спря.

— Дойдох да го взема — обади се О’Тул.

— Чудесно. Отведете го, преди да е счупил нещо.

Кели избърса потта от лицето си с кърпата. Явно бе доволен, че сестрата не е донесла със себе си инвалидна количка или нещо друго, не по-малко обидно.

— На какво дължа честта, госпожо?

— Работата ми е да се грижа за вас — отвърна Санди. — Да не би да се опитвате да ми покажете колко сте силен?

Веселостта от гласа на Кели изчезна.

— Госпожо О’Тул, за да оздравея по-бързо, не трябва да мисля за проблемите си, нали? Упражненията ми помагат. С превързана ръка не мога нито да бягам, нито да вдигам тежести, затова карам тренажора.

— Добре, съгласих се. — Тя посочи към вратата. Когато излязоха в забързаната анонимност на коридора, сестрата каза: — Ужасно съжалявам за приятелката ви.

— Благодаря, госпожо. — Кели извърна настрани леко замаяната си от натоварването глава. — В армията има церемония. Тръбата, знамето, почетните салюти, които в общи линии помагат. Човек почти вярва, че жертвата не е била напразно. Болката е все още в гърдите ти, но поне си вземаш сбогом. Учили са ни да се справяме с тези ситуации. Но това, което се е случило с вас, е различно. Моят случай също. Какво направихте тогава? Затрупахте се с работа ли?

— Завърших курсовете за медицински сестри. Започнах да работя в болницата. Сега преподавам и се грижа за пациентите си. — С което засега животът й се изчерпваше.

— Излишно е да се тревожите за мен. Знам на какво съм способен.

— И докъде се простират тези способности?

— Доста далеч — каза Кели с лека усмивка, която обаче бързо напусна лицето му. — Как се справям?

— Много добре.

И двамата знаеха, че не всичко бе протекло толкова гладко. Доналд Маден бе оставил жена си у дома, за да дойде сам до Балтимор и да прибере тялото на дъщеря си от лабораторията по съдебна медицина. Не бе пожелал да се срещне с никого въпреки настойчивите молби на Сара Роузън. По телефона й бе казал, че не иска да разговаря с блудници. Санди знаеше за разговора, но нито тя, нито пък Сара казаха нещо на Кели. Доктор Роузън бе разказала на Санди историята на момичето и реакцията на бащата дойде като тъжен епилог на един кратък и мъчителен живот. Пациентът им не трябваше да го научава. Кели бе попитал за погребението, но и двете жени го увериха, че няма да е в състояние да напусне болницата. За изненада на сестрата Джон бе приел новината с мълчание.

Лявото му рамо все още бе обездвижено и Санди знаеше, че го боли. Както тя, така и другите виждаха бързо пробягващите по лицето му гримаси при превръзките, но Кели не беше от хората, които се оплакват. Дори и сега, все още неуспокоен след убийствения половин час на тренажора, той вървеше толкова бързо, колкото му позволяваха силите, и същевременно разпускаше като добре трениран спортист.

— И защо правиш цялата тази демонстрация? — попита тя.

— Не знам. Нима за всичко трябва да има причина. Просто съм си такъв, Санди.

— Тогава трябва да знаеш, че краката ти са по-дълги от моите. Да вървим по-бавно.

— Става. — Кели забави крачка и скоро стигнаха до асансьора. — Колко такива момичета има тук? Искам да кажа като Пам.

— Доста.

Санди не знаеше точния им брой. Във всеки случай бяха достатъчно, за да ги водят като отделна група пациенти. Достатъчно, за да знаят сестрите за съществуването им.

— Кой им помага?

Санди натисна копчето и извика асансьора.

— Никой. Започват да изпробват някаква програма за рехабилитация на наркомани. Истинският проблем обаче е тежкото им минало, което ги е подтикнало към наркотиците. Дори измислиха нов термин за него: „поведенческа неадекватност“. Има специални програми за приобщаване на крадците обратно към обществото. Има програми дори за педофили, но тези момичета сякаш са забравени от Бога. Никой не го е грижа за тях. Помагат им единствено църквите. Ако на някого хрумне, че състоянието им е болестно, може би хората ще се постреснат.

— А наистина ли е болестно?

— Джон, аз съм медицинска сестра, а не лекар и не съм достатъчно компетентна. Работата ми е да се грижа за по-бързото възстановяване на пациентите след операция. В свободното си време обаче често говорим за това и мога да ти кажа нещо. Най-странното е, че в техните среди има голяма смъртност. Обикновено умират от свръхдози, но никой не знае дали ги вземат случайно или нарочно. Не попадат на когото трябва или пък сводникът им е с тежка ръка и така идват при нас. В повечето случаи има големи усложнения и някои просто не успяват да прескочат трапа. Комбинацията от хепатит или пневмония и физически травми обикновено е смъртоносна. Крайно време е да се направи нещо, нали? — Асансьорът пристигна. — Младите хора не бива да умират по такъв начин.