Том Клэнси - Безпощадно

— Скоро ще се стъмни — забеляза Томлисън.

Момчето просто не разбираше, но му бе простено, защото току-що постъпваше на служба. Може би някой ден щеше да се научи. Ореза силно се надяваше, че младият мичман щеше да се поучи от днешния урок.

— Няма да е толкова скоро, сър.

Ореза набързо огледа останалата част от хоризонта. Френският контейнеровоз закриваше може би една трета от гледката. Той имаше висока надстройка, а корпусът му блестеше от новата боя. Екипажът на кораба сигурно дори не подозираше какво става в морето до тях. Ореза забеляза, че контейнеровозът е нов. Носът му тип „булб“ правеше добри вълни, които яхтата пред него използваше, за да увеличи скоростта си.

Най-бързото и лесно решение бе да издърпа катера след себе си към десния борд на контейнеровоза, да пресече пътя му и тогава да взриви яхтата… но… имаше и друг, по-добър начин.

— Сега!

Ореза завъртя руля с около десет градуса вляво и само за миг спечели още петдесет метра. После върна руля в старото му положение, прескочи една двуметрова вълна и се приготви да повтори маневрата. Един от младите моряци толкова се възхити, че даде воля на емоциите си.

— Видяхте ли, господин Томлисън? Корпусът ни е по-добър от неговия за тези условия. В спокойни води може и да ни бис с няколко сантиметра, но тук — не. Тук господарите сме ние.

След две минути разстоянието между двата съда бе намалено наполовина.

— Сигурен ли сте, че искате това състезание да свърши, Ореза? — попита мичман Томлисън.

„Май съвсем не е глупав.“ Е, в крайна сметка младокът бе офицер, а те трябваше да са умни, нали?

— Всички състезания свършват, сър. Винаги има победител и победен — забеляза Ореза с надеждата, че приятелят му също ще го разбере.

Португалеца бръкна в джоба на ризата си и извади цигара, която запали с лявата си ръка. Пръстите на дясната му държаха руля и от време на време правеха леки корекции в курса. Мозъкът му реагираше на всяка гънка по повърхността на морето. Ореза бе казал на Томлисън, че ще настигнат яхтата след двадесет минути, но сега разбра, че е бил песимист. Щяха да свършат доста по-рано.

Португалеца отново огледа залива. Наоколо имаше доста яхти, но явно екипажът на никоя от тях не се досещаше за естеството на състезанието. Катерът не бе пуснал сирените и полицейските светлини. Ореза не обичаше да ги употребява, защото ги смяташе за професионална обида. Той мислеше, че когато един катер от бреговата охрана на Съединените щати спре до теб, не са нужни полицейски светлини. Освен това днешното състезание бе нещо лично, достояние само на професионалисти. Зрителите винаги опорочаваха нещата и отвличаха състезателите от целта им.

Кели вече се намираше между контейнеровоза и катера. Както и предполагаше, Португалеца бе налапал въдицата. Въпреки това Ореза си оставаше отличен моряк. Още само миля, и катерът щеше да се изравни с него и да сведе шансовете му до нула. Кели обаче вече имаше план. Изпъкналият нос на контейнеровоза леко се подаваше над водата. Един моряк го наблюдаваше от мостика и това припомни на Джон първия ден с Пам. Споменът накара стомаха му да се свие. Беше толкова отдавна. Дали бе постъпил правилно, или бе сгрешил? Кой можеше да прецени? Кели поклати глава. Щеше да остави преценката в Божиите ръце. Джон за пръв път обърна глава назад и прецени разстоянието, което бе ужасно малко.

Катерът на бреговата охрана бе вдигнал нос и продължаваше да пори вълните с около петнадесет градуса, наклонен назад. Той се клатушкаше вляво и вдясно, а големите му дизели скимтяха по привичния си котешки начин. Всичко това бе в ръцете на Ореза — машини и рул — и докато опитните му пръсти направляваха катера, очите му оглеждаха и преценяваха. Жертвата му правеше абсолютно същото, като изцеждаше и последните сили на дизелите си и използваше докрай умението и опита си. Но предимството бе на страната на Португалеца и нещата не можеха да се променят.

Тогава Ореза видя лицето на Кели, който се беше обърнал за пръв път.

„Време е, приятелю. Хайде, нека се разделим достойно. Кой знае, може да извадиш късмет и когато след време излезеш, отново ще бъдем приятели.“

— Хайде, намали скоростта и завий надясно — каза Ореза, без да съзнава, че говори на глас.

Всички момчета от екипажа му си мислеха същото и останаха доволни, че капитанът им вижда ситуацията като тях. Преследването бе продължило само половин час, но те щяха да го запомнят за цял живот.

Кели отново обърна глава. Ореза беше само на половин корабна дължина от него. Името, изписано на бака на яхтата, вече се виждаше ясно и нямаше смисъл да продължават да се напрягат до последния метър. Това щеше да развали удоволствието от състезанието. Щеше да покаже нездрав дух, който не бе присъщ на моряците. Подобна постъпка прилягаше на яхтсмени, а не на професионалисти.