Том Клэнси - Безпощадно

Ритър изгледа отдалечаващия се мъж и се обърна към Волошин:

— Той е добър човек, Сергей. Дали този инцидент ще навреди на кариерата му?

— С това, което носи в главата си, ли? Не мисля.

— Прекрасно — отвърна Ритър и се отдалечи.

Вече бяха съвсем близо. Яхтата имаше малко преимущество, тъй като избираше курса, докато катерът трябваше да се осланя на половината възел по-висока скорост и скъсяваше разстоянието болезнено бавно. В крайна сметка всичко щеше да се реши от майсторството на двамата капитани, а разликата в него също бе много малка. Ореза изгледа как яхтата подобно на сърф се плъзга край килватера 48 48 Дирята, която плаващият кораб оставя след себе си. — Б.пр. на контейнеровоза и използва образуваната от него вълна, за да спечели около половин възел по-голяма скорост. Португалеца не можеше да не се възхити на умението. Кели като на шега управляваше яхтата си против законите на вълните и вятъра. Но в ситуацията нямаше нищо забавно. Не и с екипажа му, който беше въоръжен. Не и с това, което трябваше да стори на един приятел.

— За бога — изръмжа Ореза и завъртя руля леко вляво. — Внимавайте с това проклето оръжие!

Момчетата му смъкнаха капаците на кобурите си и пуснаха пистолетите.

— Той е опасен — обади се един от хората зад Ореза.

— Не, не е. Не и за нас.

— Ами хората, които е…

— Може би са си го търсили!

Още малко газ, и Ореза отново зави наляво. Очите му опипваха повърхността на морето за проход между вълните. Патрулният катер извиваше ту вляво, ту вдясно, за да се възползва възможно най-добре от вълнението и да спечели няколко ценни метра в преследването си — също както правеше и яхтата. Надали някоя регата можеше да бъде толкова увлекателна и Ореза вътрешно се гневеше на Кели, че целта на състезанието е толкова неприятна.

— Може би трябва да…

— Господин Томлисън, мислите ли, че някой може да управлява катера по-добре от мен — отвърна Португалеца, без да обръща глава.

— Не, старшина Ореза — отвърна мичманът и Ореза изсумтя. — Може би няма да е зле да поискаме един флотски хеликоптер — предложи смирено Томлисън.

— За какво ни е, сър? Къде мислите, че може да отиде? В Куба ли? Имаме два пъти повече гориво от него, развиваме с половин възел по-голяма скорост, а той е само на триста метра пред нас. Помислете добре, сър. Така или иначе след двадесет минути сме при него, колкото и добър да е той. — „Уважавайте противника си“ — допълни тонът на Ореза.

— Но той е опасен — повтори мичман Томлисън.

— Аз отговарям за това. Ето…

Ореза зави наляво и премина през килватера на контейнеровоза, като използваше енергията на вълните. „Интересно… Делфините плуват по същия начин… Спечелих цял възел, а освен това корпусът ми е по-добър от неговия…“ В противоречие с всичко, което трябваше да изпитва, Мануел Ореза се усмихна. Току-що бе научил нещо ново за управлението на катера си, и то благодарение на приятел, когото се опитваше да арестува за убийство. „За няколко убийства на хора, които са си го заслужавали“ — напомни си той и се зачуди дали адвокатите ще успеят да измислят нещо.

Не, трябваше да се отнесе към него с уважение. Трябваше да му даде възможност да проведе регатата си и да протегне ръка към свободата, колкото и обречен да бе този опит. Ако не го стори, щеше да унижи човека и себе си. Дори и след като всичко друго умре, честта продължава да живее. Това бе последният закон на морето, а Ореза, както и приятелят му бяха моряци.

Беше дяволски близо. Португалеца бе адски добър моряк и по тази причина задачата му ставаше още по-трудна. Кели вече правеше всичко, на което бе способен. Преминаването през килватера на контейнеровоза бе най-майсторското изпълнение в цялата му кариера на моряк, но този проклет старшина бе повторил хода не по-зле от него. И двата му дизела вече работеха на пълни обороти и загряваха, а този скапан контейнеровоз се движеше по-бързо, отколкото трябва. „Защо Райън не изчака още десетина минути?“ — ядосваше се Кели. Бутонът, активиращ запалителната система, бе точно до него. Пет секунди след натискането му резервоарите щяха да се взривят, но това не вършеше работа, защото катерът на бреговата охрана бе само на някакви си двеста метра от него.

„А сега какво?“

— Спечелихме двадесет метра — установи Ореза със задоволство и тъга.

Старшината забеляза, че Кели дори не поглежда назад. Той знаеше. Трябваше да знае. „По дяволите, наистина си добър“ — опита се да му каже по телепатия старшина Ореза. Португалеца съжали за всички подигравки, които бе отправил към Кели, но приятелят му сигурно знаеше, че само се е шегувал. Освен това със състезанието си той оказваше чест на Ореза. Сигурно на яхтата си имаше оръжие и можеше да стреля по тях, но не го правеше и старшината знаеше защо. Това щеше да наруши правилата на подобно състезание. Кели даваше всичко от себе си и когато му дойдеше времето, достойно щеше да приеме загубата си. И двамата щяха да съжаляват, но нямаше да загубят уважението си един към друг.