Том Клэнси - Безпощадно

„Смени мишените.“

Кели отново се претърколи, както бе виждал, че правят някои виетнамски войници. Ето го. В този момент времето спря. Хенри бе извадил пистолета си и се бе прицелил, когато очите им се срещнаха за цяла вечност. Двамата просто се гледаха — ловец и ловец, ловец и плячка. Кели се опомни пръв. Пръстът му натисна спусъка и куршумът се заби в гърдите на Тъкър. Колтът подскочи в ръката му. Мозъкът на Джон препускаше така трескаво, че успя да проследи как рамата на пистолета се дръпна назад, гилзата изскочи, после отново напред и следващият патрон вече бе в цевта. Кели натисна спусъка за втори път и куршумът отново се заби в гърдите на противника му. Тъкър се олюля. Или се бе подхлъзнал на пода, или двата куршума бяха нарушили равновесието му, но каквато и да бе причината, той падна на пода.

„Край на операцията“ — каза си Кели. След всички неуспехи през това черно лято той най-сетне бе довел нещо докрай. Джон се изправи, приближи се към Хенри Тъкър и изрита пистолета от ръката му. Искаше му се да каже нещо на все още живото лице, но не можа да намери думи. Може би сега Пам щеше да почива по-спокойно, но може би — не. Светът просто не бе такъв. Мъртвите си отиваха завинаги, без да се интересуват какво остава след тях. Вероятно. Кели не знаеше какво точно става след смъртта, макар че много пъти се бе питал. Ако мъртвите продължаваха да живеят на земята, то бе в съзнанието на хората, които ги помнят. Именно заради тази памет Кели бе убил Хенри Тъкър и останалите. Сигурно на Пам нямаше да й стане по-леко от това, но на него — със сигурност. Джон забеляза, че докато се е ровил в спомените и съвестта си, Тъкър бе напуснал този свят. Не можеше да изпитва угризения за смъртта на този човек, нито пък за смъртта на останалите. Кели спусна предпазителя на пистолета си и огледа стаята. На пода имаше трима мъртъвци и най-доброто, което можеше да се каже, бе, че той не е един от тях. Джон излезе и се запъти към колата си. Предстояха му една среща и отнемането на още един живот.

„Край на операцията.“

Яхтата си стоеше, където я бе оставил. Кели паркира колата и извади куфара си от нея. Той заключи фолксвагена и остави ключовете вътре, защото и от него вече нямаше да има нужда. За щастие по време на пътуването през града главата му бе абсолютно празна. Действаше като робот — маневрираше, спираше на червено, минаваше на зелено и пътуваше към морето или залива, или към някое от местата, където се чувстваше добре. Джон се приближи към „Спрингър“, сложи куфара си и се прехвърли на борда. Всичко изглеждаше наред. След десет минути щеше да бъде далеч от този град и всичко, свързано с него. Кели отвори вратата към каюткомпанията и замръзна. Първо обонянието му долови миризмата на тютюнев дим, а после слухът му чу гласа:

— Джон Кели, ако не се лъжа. Аз съм Емет Райън. Срещали сте се с колегата ми — Том Дъглас.

— Какво мога да направя за вас?

Кели остави куфара на палубата и се сети за колта на гърба си.

— Можете да ми кажете защо убихте толкова много хора — предложи Райън.

— Ако мислите, че съм го направил аз, значи знаете причината.

— Вярно. В момента издирвам Хенри Тъкър.

— Тук го няма, нали?

— В такъв случай може би вие ще ми помогнете?

— Не е зле да потърсите на пресечката на „О’Донъл“ и „Мърмен“. Той няма да избяга — каза Кели на детектива.

— Какво трябва да правя с вас?

— Трите момичета, които пристигнаха тази сутрин. В безо…

— В безопасност са. Ще се погрижим за тях. Вие и приятелите ви свършихте добра работа с Пам Маден и Дорис Браун. Не сте виновни за смъртта им. Е, може би малко. — Офицерът замълча. — Знаете, че трябва да ви арестувам, нали?

— За какво?

— За убийство, господин Кели.

— Не — поклати глава Джон. — Убийство е, когато умират невинни хора.

Райън присви очи. Виждаше само силуета на човека срещу себе си, защото слънцето зад гърба му му пречеше. Но лейтенантът добре чу думите му и една част от него искаше да се съгласи с тях.

— Законът твърди друго.

— Не съм ви молил да ми прощавате. Повече няма да ви безпокоя, освен това не възнамерявам да лежа в затвора.

— Не мога да ви пусна да си идете.

Кели видя, че Райън е извадил пистолета си. Какво ли означаваше това?

— Върнах ви полицай Монро здрав и читав, нали?

— За което ви благодаря — каза Райън.

— Аз не убивам хора просто така. Учили са ме да го правя, но само когато има причина. Аз имам достатъчно добра причина.

— Може би. И какво си мислихте, че постигнахте? — попита Райън. — Проблемът с наркотиците няма да изчезне ей така.