Том Клэнси - Безпощадно

— Още ли сте там? — попита Кели, щом Пиаджи вдигна слушалката.

— Да, приятелче, тъкмо обядваме. Искаш ли да се присъединиш към нас?

— Онази вечер в ресторанта ти ядох калмари. Не бяха лоши. Майка ти ли ги е готвила? — попита меко Кели, като се чудеше какъв ще е отговорът.

— Точно така — отвърна любезно Тони. — Приготвя ги по стара семейна рецепта. Прабаба ми я е донесла от старата ми родина.

— Знаеш ли, че ме изненадваш?

— С какво, господин Кели? — попита все така любезно Пиаджи. Гласът му звучеше по-спокойно. Тони се чудеше какъв ефект ще предизвикат думите му от другата страна на телефонната линия.

— Очаквах да се опитате да преговаряте с мен. Хората ти се опитаха, но аз не бях навит — каза Кели, като позволи раздразнението да се промъкне в гласа му.

— Вече те поканих да дойдеш на обяд и да поговорим.

Връзката прекъсна.

„Чудесно.“

— Ето така. Сега копелето ще има върху какво да мисли — каза Пиаджи и си наля нова чаша кафе.

Напитката бе стара и горчеше, но в нея имаше толкова много кофеин, че Тони с мъка удържаше ръцете си да не треперят. За сметка на това обаче бе напълно концентриран. Той погледна двамата си партньори с усмивка и кимна уверено.

— Жалко за Каз — обърна се директорът към приятеля си.

Максуел кимна.

— Какво да ти кажа, Уил? Той не бе идеалният кандидат за пенсия, нали? От семейството бе останала само жена му. Службата бе животът му и той по един или друг начин отиваше към края си.

И двамата не искаха да обсъждат стореното от съпругата на Каз. Може би след година щяха да забележат поетичната симетрия в едновременната загуба на двама приятели, но не и сега.

— Чух, че и ти си подал молба за пенсиониране, Дъч.

Директорът на военноморската академия на Съединените щати не можеше да си обясни постъпката му. Навсякъде се носеха упорити слухове, че през пролетта Дъч със сигурност ще стане адмирал на флота. Преди няколко дни обаче слуховете бяха престанали и директорът не знаеше защо.

— Точно така. — Максуел не можеше да му обясни причините. Заповедта — замаскирана като „предложение“ — бе дошла от Белия дом чрез командващия морските операции. — Доста време послужих, Уил. Време е да дойдат нови момчета. Ние сме останки от Втората световна война и няма да бъдем вечни.

— Как е синчето?

— Вече съм дядо.

— Браво!

Адмирал Гриър се зарадва, че с влизането си чува добра новина. Бе облечен в старата си морска униформа.

— Джеймс!

— Хубаво кабинетче си имате — забеляза Гриър. — Здрасти, Дъч.

— На какво дължа това високопоставено внимание?

— Уил, готвим се да откраднем една от яхтите ти. Имаш ли нещо хубаво и удобно, което може да приюти двама адмирали?

— Изборът е богат. Искаш ли една деветметрова?

— Точно това ми трябва.

— Тогава ще се обадя където трябва и ще наредя да я подготвят.

„Молбата звучи смислено“ — помисли си директорът. И двамата адмирали бяха приятели на Каз, а моряците трябва да се сбогуват в морето. Той се обади по телефона и гостите му си тръгнаха.

— Изчерпа ли се вече? — попита Пиаджи.

Гласът на Тони вече звучеше самоуверено. „Козовете вече са от другата страна на улицата“ — помисли си той. Защо да не подсилят тенденцията?

— Не виждам и вие да имате някакви идеи. Боите се от слънцето ли, копелета такива? Сега ще ви стане по-светло — извика Кели. — Гледай.

Той остави слушалката, вдигна пушката си и се прицели в прозореца.

„Трак.“

„Прас.“

— Тъп кретен! — извика на свой ред Тони в слушалката, макар да знаеше, че не го чуват. — Видяхте ли? Знае, че не може да ни пипне. Знае, че времето работи за нас.

Две от стъклата бяха счупени и стрелбата спря. Телефонът отново иззвъня. Тони почака малко, преди да го вдигне.

— Пропусна, левак такъв!

— Няма къде да ходите, умнико! — извика Кели толкова силно, че дори и Тъкър и Шарън, които бяха на три метра от телефона, го чуха.

— Време е да тръгваш, господин Кели. Кой знае, може и да не успеем да те хванем. Ченгетата обаче сигурно няма да те изпуснат. Чувам, че и с тях имаш проблеми.

— Не забравяй, че все още сте в капана.

— Ти го казваш, приятел.

Пиаджи затвори телефона, за да покаже кой контролира положението.

— Как се чувствате, полковник? — попита Волошин.

— Пътуването бе интересно.

Ритър и Гришанов седяха на стъпалата на мемориала Линкълн досущ като двама туристи, уморени от жегата. Към тях се бе присъединил приятел, чиято охрана не го изпускаше от поглед.