Том Клэнси - Безпощадно

— Забавляваш ли се, копелдак такъв?

— А ти забавлява ли се с Пам? — попита студено Кели. — Е — продължи той по-любезно, — кое е новото ви приятелче? Ченгето, на което плащате ли?

— Мислиш си, че знаеш всичко, а?

— Не, не всичко. Не знам например защо човек може да избива комплексите си, като убива момичета, Хенри. Ще ми кажеш ли? — попита Кели.

— Да ти го начукам, кретен такъв!

— Искаш ли да дойдеш да опиташ? И по мъже ли си падаш, сладурче?

Кели се надяваше Тъкър да не е счупил телефона, защото трясъкът бе оглушителен. Противникът му просто не разбираше правилата на играта и това бе добре. Ако човек не знае как да играе, той просто не може да се отбранява ефикасно. В гласа на Хенри се прокрадваше изтощение, а и Тони звучеше по същия начин. Кели вдигна пушката и разгледа тялото на покрива през оптическия мерник. Ризата бе разкопчана и измачкана. Панталоните бяха набръчкани от вътрешната страна на височината на коленете, сякаш човекът цяла нощ бе седял на стол. Дали по природа си бе мърляв? Не, обувките, оставени на покрива, бяха твърде лъскави, за да е така. „Вероятно е будувал цяла нощ — прецени Кели след няколко секунди. — Те са изморени, изплашени и не знаят правилата на играта. Чудесно.“ Джон разполагаше с вода, храна и цял ден.

— Щом си знаел името на копелето, защо тогава… По дяволите! — изруга Тъкър. — Каза ми, че е просто богат безделник. Помниш ли, че исках да го пречукам още в болницата, но не!… Ти каза: „Остави копелето на мира!“

— Успокой се, Хенри — намеси се Пиаджи с възможно най-равен глас.

„Имаме си работа с много опитен човек. Уби шестима от хората ми. Шестима! Исусе. Не трябва да се паникьосваме.“

— Трябва добре да обмислим всичко. — Тони разтърка наболата си брада, стегна се и започна да обмисля обстановката. — Има пушка и се намира в голямата бяла сграда отсреща.

— Да не би да искаш да отидем там и да го хванем, Тони? — попита Тъкър и посочи главата на Боби. — Виж какво направи!

— Чувал ли си някога, че след деня следва нощ, Хенри? Над вратата има крушка. — Пиаджи се приближи към таблото и разви бушоните. — Така, сега вече крушката няма да свети. Можем да изчакаме нощта и тогава да действаме. Не може да убие всички ни. Ако се движим достатъчно бързо, може би няма да убие никого.

— А стоката?

— Един от нас може да остане тук да я пази. Останалите ще докарат хора, ще пречукаме копелето и ще довършим работата.

„Плана си го бива“ — помисли си Пиаджи. Противникът им не държеше всички козове. Не можеше например да стреля през стени. Разполагаха с вода и кафе, а времето работеше за тях.

Трите истории бяха толкова близки, че думите им почти се повтаряха. При тези обстоятелства не можеше да се желае нищо повече. Веднага щом излязоха от опиянението си, момичетата бяха разпитани поотделно и възбудата им само улесни нещата. Имена, мястото, където се бе случило всичко, как онзи Тъкър изнасяше хероина извън града и някакви думи на Били, че торбичките миришели — факт, потвърден и от разкритата лаборатория. Вече разполагаха със серийния номер на шофьорската книжка на Тъкър и вероятния му адрес. Адресът можеше и да е фалшив — както често се случваше, — но полицаите вече знаеха марката и номера на колата му. Райън разполагаше с всичко или поне с достатъчно, за да гледа на разследването си като на крайна величина. Сега беше време леко да се отдръпне и да остави нещата да текат сами. На всички следващи инструктажи патрулиращите полицаи, които бяха истинските очи и уши на полицията, щяха постоянно да чуват името Хенри Тъкър и регистрационния номер на колата му. Щастието можеше доста бързо да се усмихне на Райън. Щеше да го доведе тук, да го обвини, да го привлече под съдебна отговорност и да го изправи пред съд. Хенри Тъкър бе обречен да изгние в затвора, ако върховният съд имаше неблагоразумието да откаже края, който животът му напълно заслужаваше. Райън щеше да накаже това безчовечно копеле.

И все пак.

И все пак Райън знаеше, че някой върви с една крачка пред него. Невидимия вече използваше 45-калибров пистолет без заглушител. Беше променил тактиката и вместо тишината предпочиташе бързите и сигурни убийства… Освен това беше говорил с жертвите си, преди да ги прати на оня свят, и вероятно знаеше повече от него. Опасната котка, която доктор Фарбър бе описал, вече се намираше на улицата и сигурно ловуваше и през деня, но Райън не знаеше къде точно.

Джон Т. Кели, боцман от тюлените на американския военноморски флот. „Къде, по дяволите, се намираш? Ако бях на твое място… къде щях да бъда? Къде щях да отида?“