Том Клэнси - Безпощадно

Кели видя движението и се зачуди дали да не оповести присъствието си по по-осезателен начин. „По-добре не — реши той. — По-добре да изчакам още.“ Чакането само изнервяше още повече онези, които не знаят какво става.

Най-странното бе, че всичко ставаше в десет часа сутринта, в един прекрасен слънчев летен ден. Само на половин пресечка по улица „О’Донъл“ минаваха забързани нанякъде камиони и коли. Вероятно шофьорите забелязваха високата изоставена сграда, в която се намираше Кели, и също като него се чудеха за какво ли е била построена. Сигурно виждаха и четирите автомобила, паркирани пред бившата транспортна компания, и се чудеха дали някой не я е наел отново. Но дори и да бе така, изоставените постройки едва ли заслужаваха повече внимание от страна на забързани по своите дела хора. Драмата се разиграваше на открито, но за това знаеха само участниците в нея.

— Нищо не се вижда — каза Пиаджи, който се бе навел, за да погледне през прозореца. — Наоколо няма никой.

„Това е човекът, очистил пласьорите — повтаряше си Тъкър, застанал далеч от прозореца. — Пет-шест човека. И е убил Рик със скапания си нож…“

Тони сам бе избрал сградата. Тя представляваше част от малък междущатски концерн за камиони, чиито собственици бяха много внимателни бизнесмени, свързани с мафията. Мястото се бе сторило на Пиаджи идеално — близо до главните магистрали, разположено в тих квартал с малко полицаи. Просто една анонимна сграда, в която се върши анонимна работа. Хенри също я бе сметнал за идеална.

„Да, направо идеална…“

— Чакай да погледна.

Не беше време да се дърпа назад. Хенри Тъкър не се мислеше за страхливец. Самият той се бе борил и убивал, и то не само жени. Изграждането на организацията му бе отнело години, които съвсем не бяха минали без кръвопролития. Освен това сега не можеше да покаже слабост. Не и пред Тони и двете момчета от Филаделфия.

— Нищо — съгласи се той.

— Искам да опитам нещо.

Пиаджи се приближи към телефона и вдигна слушалката. Оттам не се чуваше сигнал, а само някакво бръмчене…

Кели погледна телефона си и се заслуша в бръмченето му. Реши засега да не го вдига и да ги остави да почакат. Въпреки че тактическата ситуация бе изградена по неговите правила, възможностите не бяха чак толкова много. Говориш или мълчиш. Стреляш или не стреляш. Движиш се или стоиш на едно място. Джон можеше да избира само измежду три възможности и трябваше внимателно да обмисли действията си, за да постигне желания ефект. Тази битка не изискваше мускули. Както и повечето, за нея трябваше ум.

Ставаше горещо. Това бяха последните летни дни, преди да започне листопадът. Без да изпуска сградата от очи, Джон изтри потта от челото си. Телефонът все още бръмчеше. Щеше да ги остави да се поизпотят не само от жегата.

— Мамка му — изръмжа Тони и затръшна телефонната слушалка. — Вие двамата!

— Да? — отвърна по-високият, на име Боби.

— Обиколете сградата.

— Не! — спря ги Хенри, който размишляваше. — Ами ако е точно отпред? През този скапан прозорец не се вижда нищо. Може да е пред вратата. Нима искаш да рискуваме?

— Какво предлагаш? — попита Тони.

Тъкър вече се разхождаше напред-назад, дишаше малко по-учестено и се опитваше да мисли. „Как бих постъпил аз?“

— Значи копелето прерязва телефонния кабел, обажда се, паникьосва ни и ни чака пред вратата.

— Какво знаеш за този човек?

— Знам, че е убил петима пласьори и четирима от хората ми…

— Четирима от моите също, ако не лъже, разбира се.

— Значи трябва да го надхитрим, така ли? Ти как би постъпил?

Тони се замисли. Никога не бе убивал. Просто не му се бе налагало. Той се занимаваше главно с планирането и обмислянето на бизнеса. Разбира се, навремето бе сплашвал един-двама и бе нанасял доста сериозни побои, което бе почти същото, нали? „Как бих постъпил аз?“ В предположението на Хенри имаше нещо смислено. Човек просто трябваше да се скрие някъде — например зад ъгъла, в някоя алея или в сенките — и да изчака жертвата си да излезе. Най-близката врата — през която бяха дошли — се намираше вляво и това добре личеше от колите пред нея. Тъй като те бяха единственият им начин за бягство, той сигурно щеше да ги очаква близо до тях.

„Точно така.“

Пиаджи погледна съдружника си. Хенри гледаше нагоре. Акустичните платна бяха преместени от тавана и там се виждаше врата, която водеше към плоския покрив. Бе заключена с прост механизъм отвътре. Можеше да бъде отворена лесно и сигурно дори тихо. После на покрития с чакъл покрив щеше да излезе някой, да отиде до края на сградата, да погледне надолу и да пречука човека, който ги чакаше до вратата.