Том Клэнси - Безпощадно

— Кой, на майната си, ме търси? — измърмори Тъкър.

— Здрасти, Хенри — каза Кели.

Той бе прерязал кабелите на телефона към външния свят и бе свързал на тяхно място своя. Сега седеше на поста си и можеше да говори само с едно завъртане на шайбата. Изглеждаше доста примитивно, но вършеше работа и Кели бе доволен.

— Кой се обажда?

— Казвам се Кели. Джон Кели.

— И кой си ти, Джон Кели?

— Четирима от вас убиха Пам. Ти остана последен, Хенри — каза гласът. — Другите вече са на небето. Дойде и твоят ред.

Тъкър се извърна и огледа стаята, сякаш очакваше да види притежателя на гласа там. Дали някой не си правеше тъпашки шеги?

— Откъде… откъде знаеш номера? Къде си?

— Достатъчно близо, Хенри — отвърна Кели. — Добре ли си прекарваш там с приятелчетата?

— Виж, не знам кой си…

— Вече ти казах. При тебе е и Тони Пиаджи, нали? Миналата вечер ви видях в ресторанта му. Между другото, хареса ли ти вечерята? Аз останах просто възхитен — присмя се гласът.

Тъкър се изправи и здраво стисна слушалката.

— И какво си намислил, малкият?

— Във всеки случай няма да ви целувам по бузите, малкият. Очистих Рик, Били и Бърт и сега възнамерявам да направя същото с теб. Ще ми направиш ли една услуга? Дай ми да говоря с господин Пиаджи — предложи гласът.

— Тони, по-добре ела тук — каза Тъкър.

— Какво има, Хенри?

Пиаджи с мъка се изправи от стола си. „Толкова съм изморен. Само онези копелета от Филаделфия да имат късмет да не са приготвили парите.“ Хенри му подаде слушалката.

— Кой е?

— Очистих онези две момчета на кораба, които беше дал на Хенри. Другите двама си отидоха тази сутрин.

— Какво, по дяволите, е това?

— Познай.

Линията прекъсна. Пиаджи погледна съдружника си и тъй като не можеше да получи отговор от телефона, реши да попита него:

— Какво, на майната си, става, Хенри?

„Добре, да видим как им е подействало.“ Кели си позволи глътка вода и парченце сникърс. Намираше се на третия етаж на сградата — вероятно изоставен склад, построен от железобетон. Добро скривалище за бомбена атака. Тактическият проблем бе интересен. Не можеше да нахлуе при тях. Дори и да имаше картечница — а той нямаше, — четирима срещу един бе неприятна перспектива. Освен това Кели не знаеше какво го очаква зад онази врата, а и изненадата вече не можеше да му бъде съюзник. Трябваше да опита нещо друго. За пръв път се занима ваше с подобна задача, но хубавото в случая бе, че от мястото си можеше да наблюдава и двете врати на отсрещната сграда. Прозорците от задната страна бяха зазидани. Единствените изходи се намираха пред погледа му на не повече от сто метра и Джон се надяваше противниците му да ги използват. Кели застопори пушката на рамото си, но не погледна през оптическия мерник, а продължи да контролира изходите с поглед.

— Той е — каза тихо Хенри, за да не го чуят другите двама.

— Кой?

— Човекът, който очисти всички онези пласьори, който прати на небето Били и останалите и който разби лабораторията. Той е.

— И кой, по дяволите, е той, Хенри?

— Не знам, за бога! — отвърна Тъкър по-високо и другите двама извърнаха глави. Хенри се овладя. — Каза, че иска да излезем.

— Чудесно. И с кого си имаме работа? Чакай малко. — Пиаджи вдигна телефона, но не чу никакъв сигнал. — Какво, по дяволите, става?

Кели чу изщракването и вдигна слушалката.

— Какво има?

— Кой си ти, глупако?

— Ти си Тони, нали? Защо трябваше да убивате Дорис, Тони? Тя не те заплашваше с нищо. Сега се налага да пратя на небето и теб.

— Не съм…

— Знаеш какво имам предвид, но все пак благодаря, че ми достави онези двама хлапаци. Искаше ми се да се разплатя и с тях, но не очаквах да ги намеря. Предполагам, че вече са в моргата.

— Опитваш се да ме уплашиш ли? — попита Тони.

— Не, само да те убия — осведоми го Джон.

— Мамка му! — затръшна телефонната слушалка Пиаджи.

— Казва, че ни е видял в ресторанта, човече. Каза, че бил там.

На двете момчета от Филаделфия вече им бе ясно, че нещо става. Те гледаха шефовете си предимно с любопитство, но също и с известно напрежение, защото Тони и Хенри определено изглеждаха нервни. Какво ставаше?

— Откъде, по дяволите, ще знае… о-о — възкликна Тони и понижи глас: — Да, те ме познаваха… Господи.

Само на един от прозорците в помещението имаше обикновено стъкло. Другите представляваха стени от стъклени тухли, които пропускаха светлината, но хулиганите не можеха лесно да ги счупят. Освен това през тях не се виждаше нищо. Единственият прозорец с прозрачно стъкло можеше да се отваря само навътре и нагоре с помощта на ръждясал механизъм. Кабинетът вероятно бе принадлежал на някой тъпак, който не е искал секретарките му да се надвесват през прозореца. Не можеше да се отрече, че копелето е постигнало целта си. Пиаджи се опита да отвори прозореца, но той се вдигна само на около четиридесет градуса, преди механизмът да откаже.