Том Клэнси - Безпощадно

Робин отвори очи. Трябваше да помисли. Военнопленниците използваха колкото стара, толкова и проста система за общуване. Тя представляваше азбуката, подредена в определен ред.

А Б В Г Д

Е Ж 3 И Й

К Л М Н О

П Р С Т У

Ф Х Ц Ч Ш

Щ Ъ Ь Ю Я

Чук-чук-чук пауза чук

„Три-едно — помисли си Робин, стараейки се да надвие умората. — Буквата К. Добре, това е лесно.“

3/5, 2/5, 4/3, 2/4

Чук-чук-чук-чук-чук-чук… Робин го прекъсна, за да предаде отговора си.

4/2, 3/5, 1/2, 2/4, 3/4, 2/3, 1/1, 5/2…

Чук-чук-чук-чук-Чук-чук.

1/1, 3/2, 4/5, 3/5,

„Ал Уолъс? Ал? Значи е жив?“

Чук-чук-чук-чук-чук-чук.

„КАК СИ?“ — попита той приятеля си, когото познаваше от петнадесет години.

„БИВА“ — дойде отговорът, а после последва и още.

2/1, 3/2, 1/1, 4/4, 2/1, 2/1, 3/2, 1/1, 4/4, 2/1

„Елате, елате, светци…“

Робин вече не чуваше почукванията, а само църковния хор, само музиката, само значението на псалма.

Чук-чук-чук-чук-чук-чук.

1/3, 4/3, 2/4, 5/4, 3/1, 3/5, 2/1, 3/4, 1/1, 4/2, 2/1, 1/5, 1/3, 4/3, 2/4, 5/4, 3/1, 3/5, 2/1, 3/4, 1/1, 4/2, 2/1, 1/5

Робин Захариас затвори очи и за втори път този ден и през последната година отправи благодарствена молитва към Бог. Глупаво беше, че се бе отказал да мисли за избавление. Наистина странно място за избавлението и още по-странни обстоятелства, но в съседната килия имаше брат мормон и тялото на полковника се разтресе. Той запя наум един от най-обичаните си химни, чийто последен ред не бе лъжа, а потвърждение на действителността.

„Всичко е наред, всичко е наред.“

Монро не можеше да разбере защо тази Пола не иска да го чуе. Той опита разумни слова, опита строга заповед, но тя продължаваше да кара, следвайки сляпо посоките, които й даваше. Полицейската кола пълзеше по все още тъмните улици само с двадесет километра в час и въпреки това рядко и за малко оставаше в своята лента. Пътят им отне четиридесет минути. Пола два пъти пое в погрешна посока, защото обърка ляво и дясно, и веднъж дори напълно спря, за да позволи на едно от другите момичета да повърне през прозореца. Монро бавно започна да осъзнава какво става. Всъщност ставаха няколко неща, но полицаят имаше време за размисъл.

— Какво направи той? — попита Монро.

— Щя-щя-щяха да ни убият като другите, но той ги застреля!

„Божичко!“ — възкликна мислено Монро. В мозъка му нещо прещрака.

— Пола?

— Да?

— Познавала ли си едно момиче на име Памела Маден?

Момичето бавно мръдна глава от горе на долу, без да откъсва очи от пътя. Участъкът вече се виждаше.

— За бога — въздъхна полицаят. — Пола, сега завий надясно в паркинга. Спри ей там… браво, добро момиче… Можеш да я оставиш тук.

Колата подскочи, изгасна и момичето зад волана се разрида неудържимо. Монро не можеше да направи нищо друго, освен да изчака пристъпът да премине. Полицаят вече не се страхуваше за себе си, а за тях.

— Добре, сега искам да ме пуснеш.

Пола излезе от колата и отвори задната врата. Ченгето не можеше само да слезе и момичето му помогна.

— Вземи ключовете на колата. На връзката има едно малко ключе за белезниците. Отключи ме, моля те.

Пола успя едва от третия опит.

— Благодаря.

— Само да е някаква глупост! — изръмжа Том Дъглас.

Кабелът на телефона закачи лицето на жена му и събуди и нея.

— Сержант, обажда се Чък Монро от западния участък. При мен има три свидетелки на убийството при фонтана. — Полицаят направи малка пауза. — Освен това мисля, че има още два трупа, дело на Невидимия. Той ми каза, че трябва да говоря единствено с вас.

— Какво? — Лицето на Том Дъглас се изопна в мрака. — Кой ти го е казал?

— Невидимия. Защо не дойдете тук, сър? Историята е доста дълга — каза Монро.

— Не говори с никой друг. Разбра ли ме? С никой.

— И той така ми каза, сър.

— Какво има, скъпи? — попита Бевърли Дъглас, която вече бе толкова разбудена, колкото и съпругът й.

От смъртта на едно малко момиче на име Хелън Уотърс бяха изминали осем месеца. Последваха я убийствата на Памела Маден и Дорис Браун. „Сега вече ще хвана това копеле“ — помисли си погрешно Том Дъглас.

— Какво правиш тук? — попита Санди сянката до колата си.

— Дойдох да ти кажа довиждане за известно време — отвърна тихо Кели.

— Какво означава това?

— Трябва да замина. Все още не знам за колко време.

— Къде?

— Не мога да ти кажа.

— Отново във Виетнам?

— Може би. Не съм сигурен, честна дума.

„Сега просто не е време за това“ — помисли си Санди. Сякаш някога бе. Бе още рано, а тя трябваше да е в болницата в шест и половина. Въпреки че имаше време, то й се струваше недостатъчно за нещата, които трябваше да каже.