Том Клэнси - Безпощадно

Кели видя, че полицаят трепери от гняв. Това бе разбираемо.

— Спокойно, няма да ти сторя нищо. Ще заключа колата. Ключовете ще са някъде в канавката.

— Да не би да очакваш благодарности? — попита Монро.

— Не съм молил за такова нещо, нали? — Кели чувстваше непреодолимо желание да се извини на човека. — Сам ме улесни. Следващия път бъди по-внимателен, полицай Монро.

Облекчението едва не предизвика смеха на Кели. „Слава богу“ — помисли си той и отново се насочи на запад. Значи все още проверяваха скитниците. Джон искрено се надяваше заниманието вече да е омръзнало на полицията. Още едно усложнение. Кели продължи да върви по сенките.

Били и Бърт му бяха казали, че момичетата се намират в някакъв стар празен склад. И двамата се бяха оказали доста приказливи момчета. Човек просто трябваше да знае как да ги попита. Кели намери склада и го огледа от отсрещната страна на улицата. Приземният етаж бе тъмен, но над него се виждаше светлина. Къщите наоколо бяха запустели. Предната врата на склада имаше масивна ключалка. Задната сигурно също. Е, можеше да го направи по трудния начин… или пък по по-трудния. Времето течеше. Ченгетата сигурно имаха надеждна съобщителна система. Дори и да не бе така рано или късно, някой щеше да се обади да побъбри с Монро и да открие, че го няма. Тогава наоколо щеше да се напълни с полицейски коли, търсещи изчезналия си колега. Щяха да търсят внимателно. Перспективата въобще не зарадва Кели, а чакането не подобряваше изгледите за успех.

Той бързо прекоси улицата. За пръв път нарушаваше дегизировката си на публично място. Джон набързо прецени опасността от това и реши, че върши пълна лудост. Но в крайна сметка цялото начинание си бе лудо, и то от самото му начало. Той огледа улицата и като не видя никого, извади ножа си и започна да сваля халчията от стъклото на старата дървена врата. „Сигурно крадците просто не са достатъчно търпеливи или са доста по-тъпи от мен в момента“ — помисли си Кели. Разбира се, имаше и трети вариант — да са по-умни. Процедурата по свалянето на халчията му отне шест безкрайни минути, прекарани под светлината на близката улична лампа. В крайна сметка Джон успя да свали стъклото и да се пореже два пъти с него. Той изруга тихо и погледна дълбокия прорез на лявата си ръка. После се провря странично през отвора и се насочи към задната част на сградата. „Сигурно е бил някой семеен склад, изоставен заради запустяването на квартала“ — помисли си той. Можеше да бъде и по-зле. Подът бе мръсен, но по него нямаше никакви предмети. В задната част се виждаше стълбище. Кели чу шума от горния етаж и се насочи към него с пистолет в ръка.

— Наистина се забавлявахме добре, скъпа, но всичко свърши — каза някакъв мъжки глас.

Кели долови грубия хумор, последван от женски хленч:

— Моля те… нали не искаш да кажеш, че…

— Съжалявам, миличка, но нещата стоят точно така — обади се някакъв друг мъжки глас. — Аз ще се оправя с онези в предната стая.

Кели спря в коридора. И тук подът бе само мръсен. Дъските изглеждаха стари, но…

Нещо под краката му изскърца.

— Какво беше това?

Кели замръзна за миг, но нямаше нито кога, нито къде да се скрие. Той пробяга последните пет метра, хвърли се на земята и се претърколи, за да свали предпазителя.

В стаята имаше двама около двадесетгодишни мъже. Всъщност разумът му ги възприе просто като сенки, защото се занимаваше с по-важни неща: размер, разстояние, движение. Докато Кели се претъркаляше, единият посегна за пистолета си и дори го извади, преди два куршума да попаднат в гърдите, а един — в главата му. Без да изчака падането на тялото, Джон извъртя пистолета си на другата страна.

— Исусе! Добре! Добре!

Един малък хромиран револвер тупна на пода. От предната страна на сградата се разнесе писък. Без да му обръща внимание, Кели се изправи. Пистолетът му дори за миг не се отклони от другия човек, сякаш помежду им бе заварен метален прът.

— Ще ни убият.

Гласът бе учудващо писклив. Момичето изглеждаше уплашено, но въпреки това говореше бавно, явно под влияние на наркотиците, които вземаше.

— Колко са? — изстреля въпроса си Кели.

— Само тези двамата. Ще ни…

— Няма — успокои я Джон. — Как се казваш?

— Пола.

Кели не изпускаше целта си.

— Къде са Мария и Робърта?

— В предната стая — отвърна Пола, все още твърде объркана, за да се зачуди откъде знае имената им.

Мъжът реши да се обади.

— Дрогирани са, приятелю. — „Хайде да поговорим“ — добавиха очите му.