Том Клэнси - Безпощадно

Лицето на Уоли побледня, а очите му се разшириха.

— Хайде сега, нали не искате да кажете…

— Командирът на лагера бе враг на страната ми. Вие също. Разполагате с една минута.

Хикс погледна ножа, който Кларк въртеше в ръката си, и разбра, че няма шанс. Никога не бе виждал очи като тези на човека срещу себе си, но знаеше какво означават.

Докато чакаше, Кели си мислеше за миналата седмица, когато седеше в калта сред падащия дъжд само на неколкостотин метра от двадесет мъже, които сега трябваше да са на свобода. Изведнъж му стана по-леко, макар че искрено се надяваше никога вече да не изпълнява подобни заповеди.

Хикс се огледа с надеждата да види нещо, което може да промени обстановката. Стрелките на часовника на полицата стояха като препарирани. През 1962 година в „Андоувър“ Хикс бе размишлявал върху смъртта и бе построил живота си на базата на тази теоретична картина. За Уолтър Хикс светът представляваше един изписан върху хартия химически преход, който трябваше да се изравни. Едва сега обаче разбра, че не е човекът с молива, а просто една от променливите във формулата. Замисли се дали да не скочи от стола, но посетителят му вече се накланяше напред и приближаваше ножа. Острието му изглеждаше така добре наточено, че Хикс започна да се задушава. Уоли отново погледна часовника. Стрелката на секундите все пак се движеше.

Питър Хендерсън не бързаше. В делнични нощи като сегашната Вашингтон си лягаше рано. Всички бюрократи, чиновници и помощници трябваше да стават рано и искаха да се наспят, за да бъдат бодри за държавните дела. Джорджтаунските неравни тротоари с повдигнати от корените на дърветата плочки бяха пусти. Питър забеляза само една възрастна двойка, която разхождаше кучето си, и някакъв човек до блока на Уоли. Той бе на петдесетина метра от него и тъкмо влизаше в някаква кола. Пърпоренето й издаде, че е фолксваген, вероятно старичък. Проклетите сапунерки можеха да издържат доста време, ако човек ги поддържа. След няколко секунди Хендерсън почука на вратата на Уоли. Тя не бе добре затворена, но в някои отношения Хикс бе доста небрежен. Никога нямаше да успее да стане шпионин. Питър отвори вратата, готов да смъмри приятеля си, и го видя отпуснат на стола.

Хикс дори не бе смъкнал ръкава на ризата си. Дясната му ръка държеше яката, сякаш в стремежа си да осигури повече въздух на дробовете. Истинската причина за това състояние обаче все още висеше от лявата. Питър не се приближи. В началото не знаеше какво да прави, но после реши веднага да се махне оттук.

Хендерсън извади носната си кърпичка, избърса бравата, затвори вратата и се отдалечи, като полагаше големи усилия да задържи стомаха си на мястото му.

„Проклет да бъдеш, Уоли! — гневеше се Питър. — Толкова ми трябваше. И да умреш по този начин — от свръхдоза.“ Свършеният факт бе колкото очевиден, толкова и неочакван. „Но все още не съм изгубил възгледите си“ — помисли си Хендерсън, докато се прибираше у дома. Те поне бяха живи и Питър щеше да се погрижи да останат такива.

Пътуването продължи цяла нощ. Всеки път, когато камионът подскочеше от неравностите по пътя, костите и мускулите в каросерията му шумно протестираха. Трима от пленниците бяха ранени по-зле от Робин. Двама дори лежаха в безсъзнание на пода на каросерията, но завързаните му ръце и крака му пречеха да им помогне. Въпреки това Захариас изпитваше някакво удоволствие. Всеки разрушен мост, който трябваше да заобиколят, ознаменуваше една тяхна победа. Някой продължаваше борбата. Някой се биеше с малките копелета. Няколко души си шепнеха, но шумът на мотора пречеше на пазача да ги чуе. Робин се чудеше къде отиват. Облаците по небето му пречеха да се ориентира по звездите, но разпукалата се зора показа къде е изток и полковникът разбра, че пътуват на северозапад. „Няма смисъл да се надяваме, че ни водят към дома“ — каза си Захариас, но после осъзна, че надеждата е нещо безгранично.

Кели бе облекчен, че всичко е свършило. Смъртта на Уолтър Хикс не му достави никакво удоволствие. Той наистина бе предател и страхливец, но сигурно имаше по-добър начин да бъде наказан. Добре поне, че Хикс бе решил сам да отнеме живота си, защото Кели съвсем не бе сигурен, че можеше да го убие с нож или по някакъв друг начин. Но, от друга страна, Уолтър Хикс несъмнено заслужаваше съдбата си. „Нима с всички не е така?“ — помисли си Джон.

Кели прибра дрехите си в куфара, който бе достатъчно голям, за да побере всичко, натовари го в багажника на взетата под наем кола и с това пребиваването му в апартамента приключи. След полунощ фолксвагенът отново потегли на юг, към сърцето на опасната зона, и шофьорът му бе готов за последното действие.