Том Клэнси - Безпощадно

За Чък Монро нещата се бяха успокоили. Разбира се, все още имаше кражби и най-различни други престъпления, но убийствата на пласьори в района му бяха престанали. Една част от него съжаляваше, че е така, и той дори го бе споделил с колегите си по време на обяда.

Монро караше радиоколата си по обичайния патрулен маршрут и се оглеждаше за нещо необичайно. Забеляза, че на мястото на Джу-Джу има двама нови. Трябваше да научи прякорите им и може би дори да накара някой информатор да поразпита за тях. Монро се надяваше, че в крайна сметка отдел „Наркотици“ все някога ще се погрижи и за този квартал. Някой бе свършил работата им, макар и за кратко. Полицаят се насочи на запад към границите на района си. Чие ли дело бяха убийствата на пласьорите? Носеха се слухове за някакъв скитник. Монро се усмихна в тъмнината. Все пак детективите му бяха измислили подходящо име — Невидимия. Странно, че вестниците бяха пропуснали тази пикантна подробност. Скучните нощни дежурства често навеждаха Монро на такива мисли, но той бе благодарен за това. Тази вечер мнозина бяха стояли до късно, за да гледат бейзболния мач между Скорците и Янките. Полицаят бе научил, че различните улични банди симпатизират на различни отбори. „Дори и престъпниците обичат бейзбол“ — помисли си Монро, малко объркан от факта. Дежурството тази вечер бе досадно, но той нямаше нищо против. Това му позволяваше да кара спокойно, да наблюдава, да се учи и да мисли. Монро вече познаваше отлично всички навици в квартала и се учеше да забелязва необичайното. Учеше се да оглежда нещата и като опитно ченге да решава къде да спре и къде не. Тези знания щяха да му позволят да предотвратява някои престъпления, а не само да ги констатира. „Трудно изкуство“ — помисли си Монро.

Най-западната граница на района му бе улица, ориентирана на север-юг. Едната й част бе негова, а останалата — на друг полицай. Той тъкмо се канеше да завива, когато видя някакъв уличник. Фигурата му се стори позната, въпреки че не бе човекът, когото Монро бе арестувал преди няколко седмици. Уморен да седи в колата и да не прави нищо, той спря.

— Я чакай малко, приятел.

Фигурата продължи несигурния си ход. Може би тази вечер щеше да арестува човек за пиянство на публично място. По-вероятно обаче бе да си има работа със скитник, чийто разум бе замъглен от безкрайното къркане на евтин алкохол. Монро окачи палката си на колана и побърза да настигне скитника. Бе само на двадесетина метра от него, но клетникът явно бе глух, защото дори не чу трополенето на полицейските обувки зад себе си. Монро хвана скитника за рамото.

— Казах ти да почакаш.

Физическият контакт промени всичко. Рамото под дланта му бе стегнато, силно и напрегнато. Монро просто не бе подготвен. Бе твърде уморен, отегчен, спокоен и сигурен в това, което вижда. Въпреки че разсъдъкът му мигновено изкрещя: „Невидимия“, тялото му не реагира. Това обаче не се отнасяше и за скитника. Още преди да смъкне ръка, светът пред очите на Монро се завъртя. Полицаят започна да се върти отдясно наляво, като първо видя небето, после тротоара и отново небето, но този път гледката към звездите бе препечена от дулото на пистолет.

— Не можа ли да останеш в проклетата си кола? — попита гневно мъжът.

— Кой…

— Мълчи!

Пистолетът до челото на полицая почти осигури изпълнението на заповедта. Хирургическите ръкавици на скитника обаче предизвикаха нова реакция.

— За бога — прошепна почтително Монро. — Значи си ти?

— Да, аз съм. Сега какво, по дяволите, да те правя? — попита Кели.

— Няма да се моля.

На табелката с името на полицая пишеше „Монро“. Наистина не приличаше на човек, който ще се моли.

— Няма нужда. Обърни се по очи. Веднага!

Полицаят се подчини. Кели откачи белезниците от колана му и ги щракна около китките на пленника си.

— Спокойно, полицай Монро.

— Какво искаш да кажеш? — попита с твърд глас ченгето и веднага спечели уважението на Кели.

— Искам да кажа, че не убивам ченгета.

Джон го изправи и го насочи обратно към колата.

— Това не променя нещата, приятелче — каза Монро, като се стараеше да говори тихо.

— На мен ли ги разправяш? Къде са ключовете?

— В десния ми джоб.

— Благодаря.

Кели ги извади и настани полицая на задната седалка. Колата бе преградена със защитно стъкло, което да пази шофьора от сърдити пътници. Джон подкара патрулната кола и я спря в една алея.

— Много ли те стягат белезниците?

— Не, чудесно съм се настанил.