Том Клэнси - Безпощадно

— Заслугата е изцяло твоя, господин Кларк — каза Ритър след дълъг и многозначителен поглед към току-що поставената на вилката слушалка.

— Не мислех, че ще стане точно по този начин, сър.

— Вярно е, но вместо да убиеш онзи руснак, ти си го взел със себе си. — Ритър погледна адмирал Гриър, но Кели не видя кимването, което щеше да промени живота му.

— Иска ми се Каз да бе научил.

— Какво знаят?

— Държат Ксанта в полицейското управление на Съмърсет. Какво може да им каже тя? — попита Шарън.

На срещата присъстваше и Тони Пиаджи. Двамата се срещаха за пръв път. Бяха се събрали във вече готовата за работа лаборатория в Източен Балтимор. „Няма да е зле, ако не идвам повече тук“ — помисли си Шарън.

— Това е лошо — забеляза Пиаджи и другите двама се раздразниха от лекомислието му, докато не продължи: — Все пак мисля, че ще се справим. Първата ни работа ще е да се справим с доставката за моите приятели.

— Изгубихме двадесет кила, човече — забеляза мрачно Тъкър.

Той вече знаеше какво е страх. Явно по улиците на Балтимор имаше нещо, от което човек си заслужаваше да се страхува.

— Имаш ли още?

— Да, при мен има още десет.

— У дома ли ги държиш? — попита удивено Пиаджи. — За бога, Хенри!

— Кучката не знае къде живея.

— Но знае името ти, Хенри. Полицията може да направи много с едно име — забеляза Шарън. — Защо, по дяволите, си мислиш, че държа хората си настрана от твоите?

— Трябва да преустроим цялата организация — продължи спокойно Пиаджи. — Можем да го направим. Трябва да се преместим, но това е лесната част от работата. Хенри, стоката ти пристига от друго място, нали? Ти ще се преместиш там, а ние ще се изнесем оттук. Така, значи преместването на операцията не е проблем.

— Така губя местните…

— Зарежи местните, Хенри! Ще поема доставките за цялото източно крайбрежие: Помисли разумно, за бога! Ще изгубиш около двадесет и пет процента от планираната си печалба — можем да го наваксаме за две седмици. Престани да разсъждаваш като еднодневка.

— Освен това ще трябва да се погрижим за прикриването на следите — намеси се Шарън, заинтересуван от вижданията на Пиаджи за бъдещето. — Ксанта е само някаква наркоманка. Когато са я заловили, е била надрусана. Ако не разполагат с нищо друго, тя няма да им свърши никаква работа. Преместването би трябвало да уреди нещата.

— Другите трябва да изчезнат. Бързо — настоя Пиаджи.

— Без Бърт съм с вързани ръце. Мога да се обадя на едни познати…

— В никакъв случай, Хенри! Искаш нови хора, така ли? Тогава ще се обадя във Филаделфия. Там имаме двама в запас, помниш ли? — Пиаджи видя утвърдителното кимване на Хенри и продължи: — Освен това не бива да дразним приятелите ми. Трябват ни двадесет килограма готова стока, и то бързо.

— Имам само десет — забеляза Хенри.

— Аз знам къде има още. Ти също. Нали така, лейтенант Шарън?

Въпросът така стресна полицая, че той забрави да им каже нещо, което засягаше лично него.

Трябваше да погледне в себе си. Никога не бе вършил подобно нещо по заповед на други. Освен във Виетнам, разбира се, но там обстоятелствата бяха съвсем различни. Задачата изискваше да се върне обратно в Балтимор, което сега бе не по-малко опасно от останалите неща, които вършеше. Кели разполагаше с нови документи, но те бяха на името на мъртъв човек — ако някой си направеше труда да провери, разбира се. Джон с известна носталгия си спомни времето, когато градът разделен на две части — едната сравнително малка и опасна, а другата доста по-голяма и безопасна. Но това време бе отминало. Сега всичко бе опасно. Полицията вече знаеше името му. Скоро може би щяха да разполагат и със снимка, което означаваше, че от всяка полицейска кола — струваха му се ужасно много — могат да го забележат. По-лошото бе, че Джон не можеше да се защитава. Не можеше да си позволи да убие полицай.

И сега това… Днес нещата се бяха объркали ужасно. Само преди двадесет и четири часа Кели виждаше крайната си цел, а сега се чудеше дали някога ще успее да я достигне.

„Мога ли до края на живота си да живея с това на съвестта?“

Докато караше на юг по пътя между Балтимор и Вашингтон, Кели си спомни часовете по английски в училище. Аристотеловите схващания за трагичното. Героят трябва да има трагичен ореол и сам да предизвиква съдбата си. Каква бе трагедията на Кели? Той обичаше твърде силно и ужасно много вярваше на скъпите за него хора и неща. Нямаше връщане назад. Въпреки че бягството можеше да спаси живота му, то със сигурност щеше да го отрови. Така че трябваше да поеме рисковете и да довърши започнатото.