Том Клэнси - Безпощадно

Адмирал Максуел пристигна след двадесет минути.

— Сърдечен удар — обясни военният лекар. — Вероятно го е получил, докато е спял.

Това обаче не се отнасяше за съпругата на Подулски, която лежеше до него. „Тя бе толкова хубава — помисли си Дъч Максуел — и толкова смазана от скръб по загиналия си син.“ Наполовина пълната с вода чаша бе сложена върху носна кърпичка, сякаш за да не повреди дървената нощна масичка. Дори отново бе затворила металната тубичка с хапчета, преди да легне до съпруга си. Дъч погледна към дървения гардероб. Бялата риза на Каз висеше там, готова за поредния ден в служба на втората му родина. Виждаха се и златните криле, както и няколкото почетни ленти. Най-горната бе светлосиня с пет бели звезди. Днес двамата трябваше да се срещнат и да говорят за пенсионирането. Можеше и да прозвучи странно, но Дъч не бе изненадан от смъртта на приятеля си.

— Нека Бог се смили над душата му — каза адмирал Максуел пред единствената жертва на операция ЗЕЛЕН ЧИМШИР.

„Какво да кажа?“ — чудеше се Кели, докато влизаше през портала. Въпреки пропуска пазачът го изгледа доста продължително. Вероятно се питаше толкова ли зле плаща управлението на оперативните си служители, че им се налага да карат таратайки. Кели спря фолксвагена в паркинга за гости, защото мястото там му изглеждаше по-добро, отколкото в служебния. Още във фоайето го посрещна един служител от охраната, който го поведе нагоре. Сега всичко наоколо изглеждаше по-заплашително. По коридорите постоянно вървяха анонимни хора, които не си продумваха. Не след дълго стените на сградата щяха да станат мълчаливи изповедници на душа, която все още не бе решила дали е грешна или не. Кели за пръв път влизаше в кабинета на Ритър. Той се намираше на четвъртия етаж и бе удивително малък. Джон мислеше Боб за важен човек и той действително бе такъв въпреки непретенциозния си кабинет.

— Здравей, Джон.

Адмирал Гриър все още не можеше да се оправи от новината, съобщена му преди половин час от Дъч Максуел. Гриър му посочи един стол. За неудоволствие на Кели Ритър пушеше.

— Радвате ли се, че сте отново у дома, господин Кларк? — попита оперативният офицер. На бюрото му се виждаше брой на „Вашингтон Пост“ и Кели с изненада установи, че и тук тройното убийство в Съмърсет бе на първа страница.

— Да, може и така да се каже. — Домакините уловиха колебанието в гласа на госта си. — Защо ме извикахте?

— Казах ти го още на самолета. Може да се окаже, че пленяването на руския офицер все пак е в състояние да спаси хората ни. Нужни са ни хора, които умеят да мислят и да действат едновременно. Ти си такъв човек. Предлагам ти работа в моя отдел.

— И какво ще правя?

— Каквото ти наредим — отвърна Ритър. Той вече имаше нещо наум.

— Но аз дори не съм завършил колеж.

Ритър измъкна една дебела папка от бюрото си.

— Изпратиха ми го от Сейнт Луис. — Кели разпозна бланките. Бе пълното му лично досие от флота. — Трябвало е да приемеш колежанската стипендия. Резултатите ти от тестовете за интелигентност са по-високи, отколкото предполагах. Излиза, че имаш по-голяма дарба за изучаване на езици от мен. Двамата с Джеймс няма да настояваме на изискванията за образование.

— Флотският кръст е доста голямо постижение, Джон — обясни Гриър. — Ти показа отлични резултати както в планирането, така и в изпълнението на операция ЗЕЛЕН ЧИМШИР.

Инстинктите и разумът на Кели се вкопчиха един в друг. Проблемът бе, че не знаеше кой за какво се бори. После реши, че все на някого трябва да каже истината.

— Има един проблем, господа.

— Какъв? — попита Ритър.

Кели се пресегна и посочи статията във вестника.

— Може би няма да е зле да прочетете това.

— Вече го направих. И? Някой е сторил услуга на света — забеляза спокойно оперативният офицер. После обаче улови погледа на Джон и гласът му внезапно стана предпазлив: — Продължавай, Кларк.

— Това съм аз, сър.

— Какво искаш да кажеш, Джон? — попита Гриър.

— Досието го няма, господине — каза по телефона чиновникът от архива.

— Какво означава това? — възрази Райън. — Та аз имам копия на някои части от него.

— Можете ли да изчакате за момент? Ще ви свържа с шефа си.

Детективът мразеше паузите в телефонните разговори. Той направи гримаса и погледна през прозореца. Беше позвънил в централния военен архив в Сейнт Луис. Всеки лист хартия, свързан с който и да е мъж или жена, служили в армията, се съхраняваше в надежден и добре охраняван комплекс. Създаването на подобен архив бе странна, но полезна приумица и Райън неведнъж се бе възползвал от нея.