Том Клэнси - Безпощадно

След всичко случило се вестниците първи разпространиха новината. Четвъртата колона на първа страница оповестяваше тройно убийство, свързано с наркотици в заспалата област Съмърсет. Райън направо погълна статията и така и не стигна до спортната страница, която обикновено отнемаше петнадесет минути от времето му.

„Няма начин да не е той — помисли си лейтенантът. — Кой друг би оставил «огромно количество» наркотици и три трупа?“ Тази сутрин за изненада на жена си Райън излезе от къщи четиридесет минути по-рано.

— Госпожа О’Тул?

Санди тъкмо бе приключила сутрешната си обиколка и попълваше някакви формуляри на бюрото си, когато телефонът иззвъня.

— Да?

— Обажда се Джеймс Гриър. Мисля, че вече сте говорили със секретарката ми — Барбара.

— Да, така е. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Неприятно ми е да ви безпокоя, но се опитваме да издирим Джон. Не можем да го намерим у дома.

— Да, мисля, че е в града, но не знам точно къде.

— Ще му предадете ли да ми се обади, ако го чуете? Той знае номера ми. Още веднъж се извинявам за безпокойството — каза любезно мъжът от другата страна на линията.

— С удоволствие ще изпълня молбата ви.

„Какво е пък това?“ — зачуди се Санди.

Ставаше все по-объркано. Полицията издирваше Джон и макар че му бе казала, той явно не се притесняваше от това. Сега започваха да го търсят и други хора. Защо? Погледът на Санди падна върху сутрешния вестник. Братът на един неин пациент стоеше в чакалнята и четеше нещо. Едно от заглавията на първа страница гласеше: УБИЙСТВО НА НАРКОМАНИ В СЪМЪРСЕТ.

— Всички се интересуват от този човек — забеляза Франк Алън.

— Какво искаш да кажеш?

Шарън бе дошъл в Западния участък под претекст, че се интересува как върви административното производство, свързано с убийството на Морело. Бе успял да убеди Алън да му предостави показанията на останалите полицаи и на трима случайни свидетели. Тъй като Шарън снизходително се бе отказал от правото си да обжалва, пък и цялата история изглеждаше наред, Алън не виждаше нищо нередно в това да предостави исканите материали. Още повече че Шарън щеше да ги разглежда пред очите му.

— Ами веднага след убийството на онова момиче Дорис Браун в Питсбърг Райън се обади тук, за да ме пита за него. Сега и ти. Какво ви става?

— Името му изплува отнякъде. Не сме сигурни защо и просто искаме да направим бърза проверка. Какво можеш да ми кажеш за него?

— Хей, Марк, нали не си забравил, че си в отпуск? — попита Алън.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че скоро няма да се върна на работа? Нали не съм длъжен да изключвам мозъка си извън службата? Не вярвам във вестника да са пуснали статия, че престъпниците също излизат в отпуск.

Алън се опита да се изясни:

— След всичкото внимание, което обръщате на този човек, започвам да си мисля, че е сгазил лука. Май че имам някаква информация за него… Да, точно така, щях да забравя. Чакай малко. — Алън влезе в стаята с досиетата и Шарън се престори, че чете показанията на полицаите. След няколко минути Франк се върна и хвърли една тънка папка в скута му. — Ето.

Папката съдържаше сведения за част от служебните ангажименти на Кели. Шарън видя фотокопие от свидетелството му за завършени водолазни курсове, разрешително за работа като инструктор, снимка и разни други брадясали сведения.

— Пише, че живее на остров. И аз така чух.

— Да, говорил съм с него за това. Странна история. Както и да е, защо се интересуваш?

— Просто името му изплува отнякъде. Сигурно не е нищо важно, но ми се щеше да проверя. Продължавам да чувам слухове за някаква банда, която работела в залива.

— Трябва да изпратя тази папка на Том и Ем. Съвсем бях забравил за нея.

„Още по-добре.“

— Аз тъкмо отивам натам. Искаш ли да им я занеса?

— Ще ми направиш ли тази услуга?

— Разбира се.

Шарън я взе под мишница и излезе. Първата му спирка бе библиотеката „Прат“, където преснима документите от папката за десет цента на страница. После отиде в едно фотостудио, където полицейската значка помогна да му извадят пет увеличени копия от снимката на Кели за по-малко от десет минути. Шарън остави новите си придобивки в колата и слезе до участъка колкото да даде папката на дежурния. Можеше да запази информацията само за себе си, но си помисли, че е по-добре да прилича на нормално ченге, вършещо рутинна работа.

— Какво стана? — попита Гриър зад надеждно затворената врата на кабинета си.

— Роджър твърди, че евентуално разследване ще има неблагоприятни политически последици — отвърна Ритър.