Том Клэнси - Безпощадно

Но краят вече се виждаше и Джон имаше нужда от план за онова, което лежеше отвъд него. Трябваше да стане още по-предпазлив. Така, значи ченгетата знаеха кой е, но положително нямаха никакви доказателства. Дори и онова момиче Ксанта някой ден да отидеше в полицията, не можеше да го опише. Камуфлажната боя по лицето му се бе погрижила да предотврати това. Единствената потенциална опасност бе, че момичето видя регистрационния номер на яхтата му, когато се отдалечаваше от дока, но и тя не бе толкова голяма. Без веществено доказателство в ръцете си полицаите не можеха да докажат нищо в съда. Знаеха, че мрази определени хора — чудесно. Кели играеше по определени правила. Те следваха други. Общият баланс бе в негова полза.

Джон погледна през прозореца на колата. Той прецени ъгъла и разстоянието и изработи няколко варианта на плана си. Бяха избрали място с доста свободно пространство и малък полицейски трафик. Никой не можеше да ги доближи, без да го видят навреме… Вероятно искаха да са в състояние да унищожат всичко, ако се наложи. Не можеше да се отрече, че подхождаха логично към тактическия си проблем, но имаше и още нещо. Враговете му не бяха се съобразили с друга тактическа обстановка.

„Това не е мой проблем“ — помисли си Кели и подкара към апартамента.

— Всемогъщи Боже…

Роджър Макензи пребледня и внезапно му прилоша. Стояха на верандата на къщата му в Северозападен Вашингтон. Жена му и дъщеря му бяха отишли да си избират есенни дрехи в Ню Йорк. Ритър бе пристигнал в шест и петнадесет, без да го предупреди. Изглеждаше мрачен, напълно в разрез с прохладния приятен утринен ветрец.

— С баща му се познаваме от тридесет години.

Ритър отпи от портокаловия си сок, въпреки че стомахът му протестираше срещу киселината. Бяха изправени пред най-ужасния вид измяна. Хикс бе извършил делото си с пълното съзнание, че ще нарани свои сънародници, на един от които дори знаеше името. Ритър вече бе решил какво да прави, но трябваше да даде време на Роджър да се справи с шока.

— Учихме заедно в Рандолф, а после служихме в една и съща част — продължи да си припомня Макензи и Боб реши да го изчака, въпреки че губеха време. — После заедно сключвахме сделки — завърши Роджър и погледна недокоснатата си закуска.

— Не мога да те виня, че си го пуснал в кабинета си, Роджър, но той е шпионирал за чужда държава.

— Какво искаш да правиш?

— Извършил е престъпление, Роджър — забеляза Ритър.

— Скоро ще напускам. Искат да се включа в предизборния екип, който ще работи в цяла Североизточна Америка.

— Толкова рано?

— Джеф Хикс ще ръководи кампанията в Масачузетс, Боб. Трябва да работим рамо до рамо. — Макензи погледна госта си. Говореше доста несвързано. — Боб, едно разследване по обвинение в шпионаж в нашата служба може да провали всичко. Ако това, което направихме… Ако операцията ви се разчуе… Искам да кажа, ако всички разберат за случилото се и за провала…

— Съжалявам, Роджър, но малкото копеленце е предало страната си.

— Мога да спра достъпа му до поверителна информация, да го изритам…

— Няма да е достатъчно — каза студено Ритър. — Заради него могат да умрат хора. Няма да се измъкне сух от водата.

— Можем да ти заповядаме…

— Да престъпя законите ли? — попита Ритър. — Защото сме изправени точно пред това. Пред умишлено престъпление.

— Записът ти също е незаконен.

— Това е разследване, свързано с националната сигурност. Забрави ли, че сме във война? Правилата сега са малко по-различни. Освен това съм сигурен, че само да му пусна записа, и той сам ще си изпее всичко — добави уверено Боб.

— И ще рискуваш да поставиш президента в неловко положение? Точно сега? Мислиш ли, че това ще помогне на страната? Ами отношенията ни с руснаците? Моментът е критичен, Боб.

„Нима някога е бил по-различен?“ — въздържа се да попита Ритър.

— Затова съм дошъл да се посъветвам с теб — каза оперативният офицер от ЦРУ.

Той наистина получи нужния му съвет макар и в доста завоалирана форма:

— Не можем да си позволим разследване, което ще доведе до публичен процес. Това е политически неприемливо.

Макензи се надяваше, че е казал достатъчно.

Ритър кимна и се изправи. Пътуването обратно към кабинета му в Ленгли не бе особено приятно. Макар и доволен, че е с развързани ръце, Боб бе изправен пред перспектива, която, макар и желана, не трябваше да се превръща в навик. Първата му работа бе да нареди демонтирането на подслушвателното устройство. Светкавично.