Том Клэнси - Безпощадно

— Наистина кофти — съгласи се рулевият.

— Знаеш ли кой е той?

— Какво искаш да кажеш, Португалец?

— Помниш ли, когато през май с онзи Шарън гонехме човека с платноходката? Обзалагам се, че е същият.

— Да, сетих се. Може и да си прав, шефе.

Бяха му позволили да види всичко. Мислеха си, че му оказват някаква чест, без която Ореза спокойно можеше да мине, но която тогава не можеше да откаже. Не можеше да се разтрепери пред ченгетата, защото и той бе своего рода ченге. След като се бе качил по въжената стълба, за да съобщи за откритието си, Ореза бе видял още три трупа. Те лежаха по очи на палубата на ръждясалия кораб. Всичките бяха мъртви, простреляни в тила и с накълвани от птиците рани. Португалеца едва бе запазил самообладание. Птиците явно имаха достатъчно мозък в главите си, защото не бяха кълвали от хероина.

— Имаше двадесет килограма чист хероин, поне така казаха ченгетата. Това са милиони долари — продължи Ореза.

— Винаги съм казвал, че съм си сбъркал професията.

— За бога, ченгетата явно са доста корави хора. Особено онзи капитан. Изглежда, ще останат там цяла нощ.

— Здрасти, Уоли.

Записът бе отчайващо некачествен. Техникът обясни, че това се дължало на старите телефонни линии и не можел да направи нищо. Телефонната кутия в сградата датирала още от времето на Александър Бел 46 46 Изобретателят на телефона. — Б.пр. .

— Какво има? — отвърна леко треперещ глас.

— Онази работа с виетнамския офицер. Сигурен ли си?

— Така ми каза Роджър.

„Бинго!“ — помисли си Ритър.

— Къде го държат?

— Предполагам, че е в Уинчестър заедно с руснака.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Аз също се изненадах.

— Просто исках да проверя преди… нали знаеш.

— Разбира се, братче.

Линията прекъсна.

— Кой е той? — попита Гриър.

— Уолтър Хикс. Минал е през най-добрите училища, „Джеймс — Андоувър“ и „Браун“. Баща му е голяма клечка — известен банкер, който дръпнал няколко политически струни и, хоп, малкият Уоли подскочил нависоко. — Ритър сви ръката си в юмрук. — Искаш ли да знаеш защо онези хора все още са в лагера? Ето затова.

— И какво възнамеряваш да правиш?

— Не знам.

„Но няма да е нищо законно.“ Самият запис също не бе. Устройството бе монтирано без съдебно разрешение.

— Обмисли всичко внимателно, Боб — предупреди го Гриър. — Не забравяй, че аз също бях там.

— Ами ако Сергей не успее да задвижи нещата достатъчно бързо? Тогава това кретенче ще продължи да си ходи безнаказано, въпреки че е убило двадесет души!

— На мен перспективата също не ми харесва много.

— На мен пък не ми харесва въобще!

— Измяната не е престанала да бъде сериозно престъпление, Боб.

Ритър вдигна поглед.

— Поне така би трябвало да бъде.

Още един дълъг ден. Ореза вече започваше да завижда на момчето, което работеше на фара. Поне семейството му бе с него през цялото време. Португалеца бе баща на най-прекрасното момиченце от цялата детска градина, а го виждаше толкова рядко. „Може би в крайна сметка ще приема предложението за преподавателска работа в Ню Лондон“ — помисли си Ореза. Просто за да поживее една-две години нормален семеен живот. Перспективата да преподава означаваше да се разправя с деца, които някой ден щяха да станат офицери, но Португалеца поне щеше да ги научи какво е да си истински моряк.

Най-тежко му бе да остане насаме с мислите си. Екипажът му вече лягаше в спалното помещение и Ореза също трябваше да бъде при тях, но виденията от изминалия ден го преследваха. Оглозганият от раците скелет и изкълваните от птиците рани щяха още дълги часове да го лишават от сън, ако не ги прогонеше от главата си… В крайна сметка имаше извинение за това, нали? Ореза порови из бюрото си и намери нужната визитна картичка.

— Ало?

— Лейтенант Шарън? Обажда се старшина Ореза от Томас пойнт.

— Не е ли малко късно за телефонни разговори? — попита сопнато Шарън. Бяха го хванали на път за леглото.

— Спомняте ли си, когато през май търсихме онази платноходка?

— Да, защо?

— Мисля, че намерихме вашия човек.

Ореза си помисли, че чува как очите на лейтенанта се разширяват от изненада.

— Разкажи ми по-подробно.

Португалеца изпълни нареждането, без да изпуска нищо. Докато говореше, усещаше как ужасът излиза от него, сякаш го изливаше в телефонната слушалка. Той си нямаше и представа, че всъщност прави точно това.

— Как се казва капитанът, който ръководи разследването?