Том Клэнси - Безпощадно

Това обясняваше защо правителството му се чувства толкова добре с новия американски президент. Той наистина бе мръсник, но всички го знаеха. „Не — прецени трезво руският генерал, — никога не съм обичал виетнамците.“ Истинската история се правеше в Европа. Така е било и така щеше да бъде. В продължение на векове старият континент постоянно бе център на най-важните събития и нищо не можеше да промени този факт.

— Кажете им, че информацията е непотвърдена, поискайте време, за да я проверите, забавете се. Моля ви, генерале, залогът тук е твърде голям, за да се съобразяваме с някакъв виетнамец. Ако нещо се случи с тези хора, вашият офицер няма да се завърне в родината си. Пентагонът знае за него, Сергей. Военните искат хората си обратно и не дават пукнат грош за detente.

Прямотата на Ритър показваше, че е искрен.

— А вие? Какво мислят във вашия отдел?

— Мислим, че светът със сигурност ще стане по-предсказуем. Къде бяхте през 1962, Сергей? — попита Ритър, който знаеше отговора, но бе любопитен да чуе думите на генерала.

— Както ви е известно, бях в Бон и наблюдавах как частите ви повишават бойната си готовност заради глупавите игрички на Никита Сергеевич.

И двамата знаеха, че решението на Хрушчов е взето въпреки съветите на КГБ и външното министерство.

— Ние никога няма да станем приятели, но дори и враговете могат да си определят някакви правила. Всъщност въпросът е именно в това, нали?

„Разумен човек“ — помисли си доволно Волошин. Това означаваше, че действията на събеседника му ще следват определен стереотип — единственото, което руснаците искаха от американците.

— Говорите убедително, Боб. Сигурен ли сте, че съюзниците ни не знаят за липсата на своя човек?

— Абсолютно. Поканата ми да се срещнете с вашия офицер все още е в сила — прибави Ритър.

— Без реципрочни мерки ли? — опита се да пробие Волошин.

— За това вече ми трябва разрешение отгоре. Но ако искате, мога да опитам да го получа, макар че ще е сложно.

Ритър изхвърли празната пластмасова чаша в близкото кошче.

— Искам — заяви Волошин, за да са наясно.

— Много добре. Ще ви се обадя. А в замяна?

— В замяна ще помисля над молбата ви — отвърна резидентът и се отдалечи, без да каже нито дума повече.

„Пипнах те!“ — помисли си Ритър и се отправи към мястото, където бе паркирал колата си. Бе изиграл сложна, но ползотворна игра. Информацията за ЗЕЛЕН ЧИМШИР можеше да изтече единствено от три места. Ритър бе посетил и трите. На едното бе казал, че са успели да измъкнат един пленник, който впоследствие е починал от раните си. На другото — че руснакът е тежко ранен и може да не оживее. Най-добрата си идея обаче Боб бе съхранил за най-вероятния източник на предателство. Сега вече знаеше. Кръгът от заподозрени се стесняваше до четири човека — Роджър Макензи, младия му помощник и двете секретарки. Това бе работа за ФБР, но Ритър не искаше нови усложнения. Самото разследване на хора от администрацията на президента на Съединените щати вече бе достатъчно голямо усложнение. Когато влезе в колата, Ритър реши да се срещне със свой приятел от научно-техническия отдел. Боб хранеше голямо уважение към Волошин. Умен, внимателен и методичен човек, руснакът бе вербувал агенти из цяла Западна Европа, преди да дойде във Вашингтон. Той щеше да удържи на думата си и за да е сигурен, че никой няма да пострада, щеше да играе по точните правила на КГБ. Ритър рискуваше ужасно много, но ако успееше и в това начинание, заслугите му щяха да станат прекалено много, за да не се издигне. Хубавото в цялата работа бе, че Боб сам проправяше пътя си нагоре. Син на тексаски полицай, той бе сервирал в заведения, за да може да завърши образованието си в Бейлър. „Като добър марксист-ленинец Сергей сигурно ще оцени по достойнство житейския ми път“ — помисли си Ритър, докато завиваше по авеню „Кънектикът“. Момчето от работническата класа достига нечувани върхове.

Кели не бе използвал досега този необичаен начин за събиране на информация, но той бе достатъчно приятен, за да му допадне. Седеше в един ъгъл на „Мама Мария“ и бавно ядеше второто си ястие. Бе отказал предложеното му вино под предлог, че е с кола. Синият костюм и късата бизнесменска прическа заслужиха погледите на няколко самотни жени и на келнерката, която определено се заглеждаше в него. За последното бяха помогнали и добрите обноски на Кели. Чудесната храна обясняваше препълнения ресторант. Тълпата пък на свой ред даваше ясно да се разбере защо Тони Пиаджи и Хенри Тъкър предпочитат да се срещат тук. Майк Айло се бе оказал изключително отзивчив човек. „Мама Мария“ вече трето поколение бе собственост на семейство Пиаджи, което още от времето на сухия режим осигуряваше на квартала храна и някои не чак толкова законни услуги. Собственикът бе бонвиван, който посрещаше клиентите си, поздравяваше ги, водеше ги до масите и въобще излъчваше гостоприемството на Стария свят. „Освен това е конте“ — забеляза Кели, който вече бе запаметил лицето, фигурата, жестовете и маниерите на Пиаджи, докато похапваше от калмарите си. В ресторанта влезе един негър в добре ушит костюм. Той, изглежда, познаваше заведението, защото се усмихна на домакинята и изчака няколко секунди да му обърнат внимание.