Том Клэнси - Безпощадно

— Добра идея. Ако искаш, можеш да огледаш наоколо. Водата изглежда бистра, а момичето каза, че и друг път са изхвърляли трупове тук. Виждаш ли нещата в лодката им?

Ореза се надигна и забеляза рибарската мрежа и бетонните блокчета.

„Исусе.“

— Значи така се прави. Добре, ще обиколя наоколо — отвърна Ореза и след като се обади на катера, се залови за работа.

— Здрасти, Санди.

— Джон! Къде си?

— В апартамента си в Балтимор.

— Вчера един полицай идва да говори с нас. Търсят те.

— Така ли? — присви очи Кели, но не престана да дъвче сандвича си.

— Каза, че трябвало да отидеш и да говориш с него и колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре.

— Много мило от негова страна — усмихна се Кели.

— Какво ще правиш?

— Не ти трябва да знаеш, Санди.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

— Моля те, Джон, моля те, помисли добре, преди да направиш каквото и да било.

— Вече съм помислил, Санди. Честна дума. Няма страшно, ще се оправя. Благодаря за информацията.

— Случило ли се е нещо? — попита някаква колежка, след като Санди затвори.

— Не — отвърна сестра О’Тул.

„Хм.“ Кели допи колата си. Това потвърждаваше подозренията му, събудени от посещението на Ореза. Значи нещата ставаха сложни. Но нима не бяха такива и преди седмица? Джон се насочи към спалнята и когато стигна там, на вратата се почука. Звукът го стресна, но трябваше да отвори. Беше отворил прозорците, за да проветри, и отвън добре се виждаше, че в апартамента му има човек. Кели си пое дълбоко въздух и отвори вратата.

— Чудех се къде сте, господин Мърфи — каза управителят за огромно облекчение на Джон.

— Имах две седмици работа в Средния запад, а после отидох да почина няколко дни във Флорида — излъга той с усмивка.

— Не сте почернели много.

Кели се усмихна неловко.

— Прекарвах повече време в хотела — отвърна той и отговорът явно допадна на управителя.

— Чудесно. Е, аз просто исках да се уверя, че всичко е наред.

— Няма никакви проблеми — увери го Джон и затвори вратата, преди управителят да е успял да попита още нещо.

Трябваше да поспи. Повечето от работата си вършеше през нощта. „Сякаш съм на другия край на света“ — помисли си Кели и се просна на леглото.

Денят бе горещ. По-добре да бяха избрали клетката на пандата за срещата си. Там бе пълно с хора, които бързаха да видят прекрасния подарък — израз на добра воля — от Народна република Китай (за Ритър просто китайските комунисти). Климатичната инсталация поддържаше в помещението приятна температура, но офицерите от разузнаването обикновено се чувстват неудобно в такава обстановка. Така че Ритър се разхождаше около огромната площ, на която бяха разположени галапагоските костенурки. Не му беше ясно само защо на животни, движещи се със скоростта на ледник, им е необходимо толкова много място.

— Здравейте, Боб.

„Чарлз“ вече бе само излишно усложнение, въпреки че именно обаждането на Волошин бе предизвикало срещата. Той бе позвънил направо в кабинета на Ритър, за да покаже колко е досетлив. В работата на разузнавачите проблемът винаги има две страни. Ако руснаците поискаха връзка, то тогава кодовото име бе „Бил“.

— Здравейте, Сергей. — Ритър посочи влечугите. — Не ви ли напомнят за начина, по който работят правителствата ни?

— Аз нямам пръст в това — забеляза руснакът и отпи от чашата си. — Нито пък вие.

— Какви са новините от Москва?

— Забравили сте да ми кажете нещо.

— Какво?

— Че на гости ви е дошъл и един виетнамски офицер.

— И какво ви засяга това? — попита Ритър.

Волошин видя, че американецът с мъка прикрива раздразнението си от факта, че КГБ работи толкова успешно.

— Това е допълнително усложнение. В Москва все още не знаят.

— Тогава не им казвайте — предложи Ритър. — Както добре се изразихте, това е само допълнително усложнение. Уверявам ви, че съюзниците ви няма да научат за него.

— Как така? — попита руснакът.

— Сергей, аз не питам за вашите методи, нали? — отвърна Ритър и сложи край на тази част от разговора.

Играта трябваше да се води изключително внимателно поради много причини.

— Вижте, генерале, вие мразите малките копелета също колкото и аз, нали?

— Те са ни братски социалистически съюзници.

— Да, сега сигурно ще ми кажете, че Латинска Америка е царството на демокрацията, нали? Да не би да сте дошли за един бърз курс по политология?

— Хубавото на врага е, че знаеш точната му позиция. С приятелите невинаги е така — призна Волошин.