Том Клэнси - Безпощадно

— Оттук всичко изглежда различно — забеляза по детски наивно Фрийланд. — Ето там ловя риба. От повърхността местността прилича на тресавище.

Но не и от въздуха. От триста метра височина мястото изглеждаше като остров. С брега го свързваха късчета суша и пасажи тръстика, но все пак си оставаше остров. С приближаването към него късчето земя започна да придобива ромбовидни очертания. Около него се виждаха ръждясалите корабни останки, обрасли с трева и водорасли.

— Я гледай, та те били доста — възкликна пилотът. Той рядко бе летял над тези места, и то главно през нощта с тежко болни на борда.

— Останали са от Първата световна война — обясни капитанът. — Баща ми казваше, че тук са захвърлени онези, които германците не са успели да потопят.

— Какво точно търсим?

— Не съм сигурен, вероятно лодка. Вчера арестувахме една наркоманка — каза капитанът. — Тя твърди, че тук някъде имало лаборатория и трима мъртъвци.

— Сериозно? Лаборатория за наркотици на това място?

— Така казва момичето — потвърди Фрийланд.

Полицаят току-що бе научил нещо ново. Колкото и заплашително да изглеждаше мястото отгоре, към него имаше канали през тръстиката. Сигурно бе идеално за лов на раци. От лодката мястото изглеждаше като голям остров, но от борда на хеликоптера — не. Колко интересно.

— Там нещо блести — посочи фелдшерът надясно. — Сигурно е парче стъкло или нещо подобно.

— Да проверим. — Пилотът изтегли лоста вдясно и надолу и свали хеликоптера по-близо до водата. — Да, до тези трите наистина има лодка.

— Свали още — нареди фелдшерът с усмивка.

— Дадено.

На пилота най-сетне му се отдаваше шанс да покаже майсторството си. Той бе управлявал хеликоптер „Хю“ и обичаше да си играе с малката птичка, която караше сега. В края на краищата всеки можеше да пилотира по права линия. Той направи един кръг, за да провери посоката на вятъра, и смъкна хеликоптера си на около шестдесет метра височина.

— Доста големичка. Около шест метра — обяви Фрийланд.

Вече се виждаше и въжето, което я държеше за корабните останки.

— По-ниско — заповяда капитанът.

След няколко секунди вече висяха на петдесет метра от корабните останки. Лодката беше празна. В задната й част се виждаше сандък за бира и още някакви неща. Шумът от хеликоптера прогони няколко птици от надстройката на кораба и пилотът инстинктивно предприе маневра, за да ги избегне. Дори една нищо и никаква си врана, засмукана от двигателя, можеше да ги превърне в част от това изкуствено блато.

— Собственикът на тази лодка май не проявява голям интерес към нея — каза пилотът по разговорката.

В задната част на хеликоптера Фрийланд показа с жест три изстрела.

— Май че си прав, Бен — съгласи се капитанът и се обърна към пилота: — Можеш ли да нанесеш точното местоположение на картата?

— Разбира се.

Той се замисли над възможността да се спусне още по-ниско и да ги остави на палубата. Ако бе в армията, нямаше да е трудно, но сега перспективата малко го плашеше. Фелдшерът взе картата и отбеляза местоположението на корабните останки.

— Видяхте ли каквото искахте?

— Да, връщаме се обратно.

След двадесет минути капитан Джой вече говореше по телефона:

— Томас пойнт, брегова охрана.

— Обажда се капитан Джой от щатската полиция. Трябва ни малко помощ.

За няколко минути капитанът обясни ситуацията.

— Ще ни трябва час и половина — отвърна Инглиш.

— Чудесно.

Кели си повика такси, което спря пред входа на пристана. Първата му спирка за деня бе един доста неугледен гараж, наречен „Полковник Кланкър“. Оттам Джон нае един фолксваген, произведен 1959 година, и го предплати за месец напред.

— Благодаря, господин Айло — усмихна се собственикът на Кели, който използваше паспорта на вече загубил интерес към него човек.

Джон откара колата обратно на пристана и започна да товари нужните му неща. Никой не му обърна голямо внимание и след петнадесет минути фолксвагенът вече бе изчезнал.

Кели си направи труда да мине през района, в който щеше да ловува, и да провери доколко е натоварено движението. Наоколо изглеждаше доста пусто. Джон никога не бе идвал в тази част на града. Мястото се намираше в близост до западнал промишлен район на някаква улица „О’Донъл“. Тук не живееше никой, пък и надали мнозина биха проявили желание. Въздухът вонеше на най-различни химикали. Някога оживен, сега районът бе запуснат и много от сградите изглеждаха напълно необитаеми. Между тях имаше много широки празни пространства, покрити с пепел. Мястото явно бе удобно за маневриране на големи камиони. Не се виждаха играещи деца, нямаше и обитаеми къщи, поради което не се мяркаха и полицейски коли. „Доста умно измислено — помисли си Кели. — Поне така изглежда от една страна.“ Сградата, която го интересуваше, също бе запусната, а над входа й висеше счупена табела. Задната страна представляваше гола стена. Имаше само три врати и макар че бяха на две различни стени, можеха да бъдат наблюдавани от едно място. Зад гърба на Кели се издигаше друга изоставена постройка — висока бетонна конструкция с множество натрошени прозорци. След като приключи с разузнаването, Джон се отправи на север.