Том Клэнси - Безпощадно

Пиаджи го забеляза и се насочи към него, като по пътя спря колкото да поздрави някакъв клиент. Той се здрависа с новия посетител и го поведе покрай масата на Кели към стълбите за горния етаж. Никой не им обърна внимание. В ресторанта имаше и други цветнокожи, които бяха третирани като обикновени клиенти. Кели обаче бе сигурен, че те изкарват прехраната си по честен начин. Той прогони ненужните мисли. „Значи това е Хенри Тъкър — човекът, убил Пам.“ Не приличаше на чудовище, но чудовищата рядко имаха ужасен външен вид. За Кели Тъкър приличаше на мишена и отличителните му белези заеха мястото си в мозъка му до онези на Пиаджи. Когато сведе поглед към масата, Джон с удивление забеляза, че вилицата в ръката му е огъната.

— Какво има? — попита Пиаджи, когато се качиха горе.

Като добър домакин той наля и на двамата по чаша кианти, но веднага щом затвори вратата след себе си, лицето на Хенри потъмня.

— Още ги няма.

— Фил, Майк и Бърт ли?

— Не! — избумтя Хенри, макар че имаше предвид „да“.

— Добре, успокой се. С колко материал разполагаха?

— Двадесет кила чиста стока, човече. Това трябваше да стигне за мен, за Филаделфия и за Ню Йорк за доста време.

— Доста стока, Хенри — кимна Тони. — Може би просто не са успели да свършат навреме.

— Досега трябваше да са тук.

— Виж, Фил и Майк са нови и вероятно доста несръчни. Сигурно са като мен и Еди първия път, помниш ли? По дяволите, Хенри, тогава трябваше да се справим само с някакви си пет килограма.

— Аз съм виновен — каза Тъкър, като се чудеше дали наистина е така.

— Хенри — каза Тони и отпи от виното си, като се опитваше да прозвучи спокойно и разумно, — виж сега. Защо се връзваш толкова? Погрижихме се за всички проблеми, нали?

— Нещо не е в ред, човече.

— Какво?

— Де да знам.

— Искаш ли да вземеш една лодка и да отидеш дотам да провериш?

Тъкър поклати глава.

— Ще изгубя много време.

— Срещата ни с другите момчета е чак след три дни. Спокойно. Сигурно вече идват насам.

Пиаджи си мислеше, че разбира тревогата на Тъкър. Вече бе дошло време за големи удари. От двадесет килограма чист хероин щеше да се получи огромно количество стока за улична продажба. Готовите пакетчета с хероин щяха да зарадват клиентите им, които за пръв път плащаха най-високата възможна цена. Тъкър бе работил за този успех в продължение на няколко години. Самото събиране на парите за купуването на чистия хероин си беше голямо мероприятие. Логично беше Хенри да е нервен.

— Тони, ами ако в крайна сметка не е бил Еди?

— Ти твърдеше, че е той, забрави ли? — отвърна раздразнено Пиаджи.

Тъкър не можеше да спори по въпроса. Той просто си бе търсил извинение, за да премахне ненужното усложнение, наречено Еди Морело. Тони отчасти бе познал причините за тревогата му, но имаше и още нещо. Събитията, които бяха започнали в началото на лятото без всякаква причина и спрели по същия начин. Хенри си бе повтарял, че всичко е работа на Еди. Дори бе успял да се убеди в това, но само защото му се искаше да е така. Обаче тъничкият вътрешен гласец, който го бе отвел толкова далеч, твърдеше нещо друго. Сега той отново се бе появил и този път нямаше никакъв Еди, върху когото Тъкър да стовари гнева и тревогите си. Израсъл на улицата и стигнал дотук благодарение на комбинацията от разум, кураж и инстинкт, Тъкър се осланяше най-много на последното си качество. Сега то му казваше, че не може да обясни нещата, които не разбира. Тони имаше право. Несръчността им може би ги бе забавила. Това бе една от причините, поради които подготвяха нова лаборатория в Източен Балтимор. Вече можеха да си го позволят с натрупания опит зад гърба си и с очакваната печалба от продажбите следващата седмица. Тъкър изпи виното си и се успокои. Богатият червен алкохол укроти настръхналите му инстинкти.

— Ще ги изчакам до утре.

— Как беше? — попита рулевият.

Вече се бяха отдалечили на един час път от остров Блъдсуърт и той сметна, че е време да заговори мълчаливия старшина до себе си. В крайна сметка нямаше полза само да стоят и да мълчат.

— Нахранили са шибаните раци! — отвърна Ореза. — Взели са два квадратни метра мрежа, закачили са й бетонни блокчета и са го пратили на дъното. Останали са само костите му!

Служителите от полицейската лаборатория обмисляха как да извадят останките. Ореза бе сигурен, че ще изминат години, докато забрави гледката. Черепът лежеше на една страна, а все още облечените кости се мърдаха от водното течение… или пък от раците в скелета. Старшината не си бе направил труда да разбере точно от какво.