Том Клэнси - Безпощадно

Райън отново отвори папката пред себе си. В списъка от награди на Кели фигурираше и такава за отлична стрелба — както с пушка, така и с пистолет.

— Ще ви се обадя пак, капитане. Изглежда, сте се справили отлично за човек, който не се занимава често с убийства.

— Надявам се скоро отново да се заема с нарушителите по пътищата — отвърна Джой и затвори телефона.

— Подранил си — забеляза Дъглас, който бе закъснял. — Чете ли вестника?

— Приятелят ни се е завърнал и отново се е хванал на работа — каза Райън и му подаде снимката.

— Тук е доста млад — забеляза сержантът.

— Три „Виолетови сърца“ могат доста да състарят човек. — Райън разказа на Дъглас какво е научил. — Искаш ли да отидеш до Съмърсет и да разпиташ момичето?

— Мислиш, че…

— Да, мисля, че най-сетне имаме свидетел. Освен това си имаме и информатор.

Лейтенантът му обясни подробностите шепнешком.

Беше се обадил само за да чуе гласа й. Намираше се толкова близо до целта си, че си позволяваше да гледа и зад нея. Това не бе много професионално, но въпреки целия си професионализъм Кели си оставаше човек.

— Къде си, Джон?

Тонът й бе дори по-настойчив от предния ден.

— Имам една квартира — позволи си да каже Кели.

— Получих съобщение за теб. Обади се Джеймс Гриър и каза, че трябва да му звъннеш.

— Добре.

Кели направи гримаса. Трябваше да свърши тази работа още вчера.

— За теб ли пишат вестниците?

— Какво искаш да кажеш?

— Тримата убити на източния бряг — прошепна Санди.

— Ще ти се обадя пак — каза Кели веднага щом почувства ледените тръпки. По понятни причини Джон предпочиташе да не му носят вестници, но сега трябваше да намери отнякъде. Спомни си, че на ъгъла има павилионче. Един поглед му бе достатъчен.

„Какво знае тя за мен?“

Беше твърде късно за самообвинения. Със същия проблем се бе сблъскал и при Дорис. Докато Кели вършеше работата си, момичето спеше. Изстрелите я бяха събудили. Той я бе завел със завързани очи до брега, бе й обяснил, че Бърт е възнамерявал да я убие, и й бе дал достатъчно пари, за да хване отнякъде автобус. Въпреки наркотиците момичето бе шокирано и изплашено. Но ченгетата вече я бяха хванали. „Как, по дяволите, е станало това?“

„Няма значение, синко, важното е, че е при тях.“

В един момент светът около Кели се промени.

„Добре, какво ще правиш сега?“ Той се върна в апартамента си, но мисълта не излизаше от главата му.

За начало трябваше да се избави от 45-милиметровия пистолет. Това вече бе решено. Дори и да не бе оставил никакви следи, пистолетът бе някаква връзка. Само да успее да изпълни и тази задача, и всичко щеше да свърши. Но сега имаше нужда от помощ. Откъде можеше да я получи, ако не от хората, за които бе убивал?

— Адмирал Гриър, моля. Обажда се господин Кларк.

— Изчакайте момент.

— Забрави ли, че трябваше да се обадиш още вчера? — попита друг глас.

— Мога да бъда при вас след два часа.

— Ще те чакам.

— Къде е Каз? — попита Максуел.

Беше достатъчно ядосан, за да използва умалителното име на приятеля си. Старшината, който се грижеше за кабинета му, го разбра.

— Вече се обаждах у тях, сър. Никой не отговаря.

— Странно.

— Искате ли да пратя някого в Болинг да провери, сър?

— Добра идея — кимна Максуел и се върна в кабинета си.

След десет минути един сержант от военна полиция се отправи към няколкото къщи, обитавани от висши офицери, служещи в Пентагона. На табелата пред къщата пишеше, че в нея живее контраадмирал К. П. Подулски, а под името имаше нарисувани авиаторски криле. Сержантът бе само двадесет и три годишен и рядко контактуваше с адмирали, но сега имаше заповед да провери дали не се е случило нещо нередно. Сутрешният вестник лежеше на стълбите. В гаража имаше две коли, а на предното стъкло на едната — пропуск за Пентагона. Сержантът знаеше, че адмиралът и съпругата му живеят сами. Той събра кураж и почука твърдо, но тихо по вратата. Нищо. Сержантът опита със звънеца. Отново нямаше отговор. „А сега какво?“ — зачуди се младежът. Цялата база бе държавна собственост и той имаше право при определени обстоятелства да влиза във всяка къща. Освен това изпълняваше заповед и лейтенантът му сигурно щеше да се застъпи за него. Сержантът отвори вратата. Вътре бе тихо. Той огледа първия етаж, но не намери нищо необичайно. Младежът извика няколко пъти и след като не получи отговор, реши да се качи горе. Сержантът сложи ръка на кобура си и се заизкачва по стълбите…