Том Клэнси - Безпощадно

Двадесетте войници като един вдигнаха оръжието си и повалиха хората пред себе си на земята. След първия удар само един американец остана прав, но вторият сломи съпротивата му.

Захариас бе изненадан. За пръв път от заминаването на Коля преди месец го удряха. Прикладът на автомата му изкара въздуха. Гърбът вече го болеше от неотминалата контузия при катапултирането и мъчителния начин, по който ги бяха накарали да вървят. Стоманеният приклад на АК-47 мигновено бе изкарал от равновесие слабото му и наранено тяло. Захариас падна на една страна и се опита да сгъне краката си, за да се предпази. Усети, че до него лежи друг пленник. Ритниците започнаха почти веднага. Робин не можеше дори да покрие лицето си с ръце, защото те бяха болезнено извити зад гърба му. Това му позволи да види очите на врага. Бе не повече от седемнадесетгодишно момче с почти момичешка външност. Лицето му имаше абсолютно кукленско изражение — същите празни очи, същите замръзнали черти. Виетнамецът не показваше никаква ярост, дори не скърцаше със зъби, а просто го риташе, както би ритал футболна топка. Захариас не можеше да мрази момчето, но можеше да презира жестокостта му. Въпреки че първият ритник счупи носа на американския полковник, той продължи да гледа. Робин Захариас бе видял бездните на отчаянието, бе осъзнал факта, че се е пречупил и е издал информацията, която знае, но освен това бе имал време да го разбере. „Ти не си по-голям страхливец, отколкото герой — каза си Робин. — Ти си просто човек.“ Щеше да понесе болката като физическо наказание за грешката си и щеше да продължи да моли Бог за сили. Полковник Захариас не сваляше замъглените си от болка очи от лицето на измъчващото го дете. „Ще оцелея. Преживявал съм и по-страшни неща, но дори и да умра, пак си оставам по-добър човек, отколкото ти някога ще успееш да станеш — казваше лицето му. — Преживял съм самотата, а тя е по-страшна от това, хлапако.“ Робин вече не се молеше за избавление. То бе дошло отвътре и сега Захариас можеше да посрещне смъртта, както бе посрещнал слабостта и неуспеха си.

Офицерът им отново изкрещя някаква заповед и войниците се отдръпнаха. Робин получи един последен ритник. Беше разкървавен, не можеше да отвори едното си око, а болката и кашлицата раздираха гърдите му, но все още дишаше. Все още бе американец, преживял поредното изпитание. Той погледна капитана, командващ войниците. За разлика от мъчителя на Робин по лицето на офицера бе изписан гняв. Захариас се зачуди защо.

— Изправете ги! — изкрещя капитанът.

Оказа се, че двама от американците са изгубили съзнание, и се наложи да ги вдигнат по двама от войниците му. Това беше най-доброто, което виетнамският офицер можеше да направи за момчетата си. Заслужаваха да ги убият, но заповедта в джоба му го забраняваше, а неизпълнението на заповеди във виетнамската армия се наказваше строго.

Робин вече гледаше право в очите на момчето, което го бе ритало. Лицата им бяха само на една педя разстояние. В очите на виетнамеца нямаше никакви чувства, но Захариас също го гледаше с празен поглед. Чувстваше, че участва в един миниатюрен личен дуел на воли. Въпреки че не си размениха и дума, двамата дишаха тежко — единият от болка, а другият от напрежение.

„Искаш ли отново да опиташ някой ден? Да застанем един срещу друг като мъже. Мислиш ли, че ще се справиш, синко? Срам ли те е от стореното? Струваше ли си да го правиш? Чувстваш ли се по-мъжествен, хлапако? Аз лично не мисля така. Може и да го прикриваш, но и двамата знаем кой спечели този рунд, нали?“ Войникът застана от едната страна на Захариас. Очите му бяха все ТАКА безмълвни, но пръстите му се вкопчиха в ръката на пленника. Робин прие това като лична победа. Въпреки всичко хлапето все ОЩЕ се страхуваше от него. Именно самолетът на Захариас раздираше небесата над Виетнам. Сигурно го мразеха, но се страхуваха от него. В крайна сметка насилието бе оръжие на тълпата и онези, които си служеха с него, го знаеха не по-зле от тези, които го изпитваха на гърба си.

Захариас се спъна и едва се задържа прав. Стойката не му позволяваше да вдигне глава и той не видя камиона, докато не се приближиха съвсем близо до него. Той беше стара руска машина, на чиято каросерия вместо платнище имаше ограда от бодлива тел. Така пленниците не можеха да избягат, а и всички ги виждаха. Щяха да ги водят някъде. Робин нямаше ни най-малка представа къде се намира и не можеше да предполага къде ще го водят. „Не може да е по-зле от това място и въпреки всичко оцелях“ — помисли си Захариас, когато камионът под него се разтресе. Лагерът изчезна в тъмнината, а с него и най-ужасната част от живота му. Полковникът наведе глава и прошепна благодарствена молитва. После, за пръв път от месеци насам, се помоли за избавление, каквото и да означаваше това.