Том Клэнси - Безпощадно

Надяваше се, че Ритър разбира какво го кара да изпълни нареждането му. Джон просто не можеше да се обърне и да избяга. Не и от Пам. Не и от пленниците във виетнамския лагер. Той поклати глава. И все пак му се искаше да го бяха помолили за нещо друго.

Пътят постепенно премина в градска улица — авеню „Ню Йорк“. Слънцето отдавна се бе скрило. Есента наближаваше и влажната жега скоро щеше да изчезне. Футболният сезон щеше да започне, бейзболният да свърши и годините да продължат да се нижат.

„Питър е прав — помисли си Хикс. — Трябва да остана.“ Баща му по свой начин също влизаше в системата. Щеше да даде пари за предизборната кампания, да стане неин координатор и да се превърне в едно от най-важните политически същества. Президентът щеше да бъде преизбран и да възвърне инвестициите на Хикс. Тогава вече наистина можеха да влияят на събитията. Провалянето на нападението над лагера беше най-значимият успех в живота му. „Да, да, всичко си идва по местата“ — помисли си той и запали третата си цигара с марихуана за вечерта. Телефонът иззвъня.

— Как я караш?

Беше Питър.

— Добре съм, старче. А ти?

— Имаш ли малко свободно време? Искам да поговорим ЗА НЕЩО.

Хендерсън едва се сдържа да не изругае. Можеше да се закълне, че Уоли отново е дрогиран.

— Защо не наминеш след половин час?

— Ще се видим.

Само след минута на вратата се почука. Хикс изгаси цигарата и отиде да отвори. Не можеше да е Питър. А някое ченге? За щастие не беше.

— Вие ли сте Уолтър Хикс?

— Да, а вие кой сте?

Човекът бе на неговата възраст, макар и да не изглеждаше толкова изискан.

— Джон Кларк. — Посетителят се огледа нервно. — Ако нямате нищо против, бих искал да поговорим няколко минути.

— За какво?

— За ЗЕЛЕН ЧИМШИР.

— Какво искате да кажете?

— Трябва да научите някои неща — отвърна Кларк.

Джон вече работеше в управлението и името му бе Кларк. Това някак си улесняваше нещата.

— Влезте, но разполагам само с няколко минути.

— Напълно достатъчно. И без това не искам да оставам дълго.

Кларк прие подканващия жест да влезе и веднага усети острата миризма на горящо въже. Хикс го покани на стола срещу себе си.

— Мога ли да ви предложа нещо?

— Не, благодаря — отвърна Джон, като внимаваше къде слага ръцете си. — Бях там.

— Къде?

— В лагера. Върнах се миналата седмица.

— Участвали сте в отряда? — попита любопитно Хикс, който все още не виждаше току-що влязлата в апартамента му опасност.

— Точно така. Аз съм човекът, който доведе руснака тук — каза спокойно посетителят му.

— Отвлекли сте съветски гражданин? Защо, по дяволите, е трябвало да го правите?

— Сега не е толкова важно защо съм го направил, господин Хикс. По-важен е един от документите, открити у него. Той представлява заповед за организиране на подготовка за убийството на нашите военнопленници.

— Това е неприятно — забеляза Хикс и леко поклати глава.

„О, кучето ви умряло? Колко неприятно.“

— Нищо ли не означават думите ми за вас? — попита Кларк.

— Означават, разбира се, но хората трябва да рискуват. Чакайте малко. — Хикс втренчи поглед и Кели видя как се опитва да открие нещо, което му убягва. — Чух, че сте заловили и командира на лагера, нали?

— Не, аз го убих със собствените си ръце. Тази информация е била съобщена на шефа ви, за да се разбере името на човека, провалил операцията. — Кларк се наклони напред. — Този човек сте вие, господин Хикс. Аз бях във Виетнам. Всичко бе готово. Сега онези пленници трябваше да са при семействата си. Всичките двадесет човека.

Хикс пропусна думите му покрай ушите си.

— Не съм искал смъртта им. Вижте, както вече ви казах, хората трябва да мислят за последиците от рисковете, които поемат. Не разбирате ли, че просто не си е заслужавало? И какво ще правите сега? Ще ме арестувате ли? На глупак ли ви приличам? Операцията беше секретна. Не можете да я разкриете, защото рискувате да провалите мирните преговори, а Белият дом няма да го допусне.

— Точно така. Дойдох да ви убия.

— Какво? — едва не се изсмя Хикс.

— Предали сте родината си. Предали сте двадесет мъже.

— Вижте, това е въпрос на гледна точка.

— Това също, господин Хикс.

Кларк бръкна в джоба си и извади найлоново пликче. В него имаше хероин, лъжичка, спринцовка и игла, взети от тялото на стария му приятел Арчи. Джон хвърли пликчето в скута на Хикс.

— Няма да го направя.

— Чудесно. — Иззад гърба на Джон се появи голям войнишки нож. — И така съм убивал хора. Във Виетнам останаха двадесет човека, които сега трябваше да си бъдат у дома. Вие откраднахте живота им. Изборът е ваш, господин Хикс.